Даниел Стийл - Паломино

— Толкова е мъничка!

— Нищо подобно! — разсмя се Мели. — Тежи четири килограма и двеста грама!

След малко новородената Саманта огладня и се събуди, запищя и затърси майка си. Нейната едноименница я върна в сигурните ръце на Мелинда. Когато след няколко минути двамата с Чарли си тръгнаха, Сам отново почувства колко голяма е празнотата в живота й. Беше един от онези моменти, в които фактът, че е стерилна, лягаше на душата й като тежък камък.

Вече пред вратата на своя кабинет, тя си спомни и извика на Чарли:

— Това означава ли, че ще дойдеш с мен на Запад?

Той кимна с усмивка.

— Нямам друг избор.

— Защо? — изненадано го погледна Сам.

— За да съм сигурен, че няма да изнасилиш нашия каубой!

— Няма такава опасност — ухили се тя и влезе в кабинета си. Болката, която бе почувствала при вида на детето, започваше леко да намалява, ала до края на деня не я напусна съвсем.

Всички ли са готови? — извика Чарли с широка усмивка, поклони се и с жест покани колегите си да се качат в самолета. Заминаваха с търговска авиолиния за Аризона, но бяха толкова много, че май бяха изкупили повечето места в първа класа. В групата бяха включени седем души от продуцентската компания, освен тях Сам, Чарли и двамата им асистенти, Хенри Джоунс-Адамс и неговият приятел. Сякаш не им стигаха купищата багаж и множеството сандъци и кашони с екипировката, та Хенри и съжителят му бяха взели и кучето си, малък бял френски пудел на име Джорджи. Саманта се надяваше животинчето да не се мотае в краката на конете. То беше толкова дребно, че за него това щеше да е фатално, както вероятно и за снимките.

В Аризона щяха да ги чакат гримьорка и фризьор от Лос Анжелис, които щяха да придружават екипа от „Крейн, Харпър и Лауб“ до края на пътуването.

— Мислиш ли, че са качили целия ни багаж? — неспокойно пошушна на Саманта приятелят на Хенри и тя го увери, че всичко е натоварено на самолета.

— Но нещата ни са толкова много!

— Хората си знаят работата. Пък и — усмихна му се успокояващо — това е първа класа.

Сякаш този факт променяше нещо, сякаш не можеха да загубят някой куфар от комплекта му „Вюитон“ със същата лекота, с която биха загубили и пътна чанта „Самсонит“ на някого от снимачния екип или сандък от безкрайно скъпата им екипировка.

Сам отново си даде сметка колко много работа щеше да има през това пътуване. След като бе измислила концепцията, бе написала почти сама текстовете, бе намерила терени за снимките, бе избрала изпълнителя, бе организирала екипите, бе се спряла на продуцентска къща и одобрила офертата й, какво я очакваше сега? През следващите две седмици й предстоеше да успокоява всички, че скоро ще бъдат нахранени, че остава да се заснемат само още няколко дубъла, че утре времето ще е по-хладно, че до обед климатикът в хотела ще бъде поправен и че е изключено храната в следващия град да е толкова лоша. Присъствието на нервозния хомосексуален приятел и френския пудел правеха нещата още по-трудни. От друга страна, Хенри Джоунс-Адамс вече бе показал, че има уравновесен характер, че е забавен и приятен човек, и Сам се надяваше да държи под контрол както любовника, така и кучето си. Тя приемаше спокойно обстоятелството, че е обратен, но се бе поопънала, когато бе пожелал да вземе със себе си своя малък антураж. Хенри обаче настояваше на това, а им бе толкова нужен, че биха му разрешили да доведе дори майка си и четиринайсет от най-скъпите си приятели.

Питиетата в самолета поуспокоиха нервите и духовете на всички. Чарли беше в отлична форма, развличаше ги през целия полет и накрая, половин час преди кацането в Тусон, хората се развеселиха. Този ден нямаше да вършат нищо. Предстоеше им само да пропътуват триста километра до мястото на снимките в три взети под наем комбита заедно с цялата екипировка. После щяха да се навечерят и наспят хубаво и рано-рано на другия ден да се заловят за работа. Навиците от ранчото явно щяха да бъдат полезни на Саманта, тя очакваше всяка сутрин да се буди в четири и половина. И вече бе запланувала с какво да запълни един-два часа от времето си след работа. Бе си съставила допълнителен списък на хората, с които искаше да говори. В което и ранчо да се намираше, вечер щеше да прекарва известно време в компанията на каубоите и да бъбри с тях. Възможно беше някой от тях да е работил някъде с Тейт, да познава човек, свързан по някакъв начин с него: родственик, бивш работодател или друг, който да знае къде е той сега. Струваше си да опита. Струваше си да опита всичко.