Даниел Стийл - Горчива орис

— О, я стига… Маркъс… не се дръж като глезено дете.

— Но аз съм — с гордост отвърна той и двамата се разсмяха.

Накрая, въпреки първоначалното си решение, тя отстъпи и той дойде на снимките с тях. В интерес на истината Маркъс доста им помогна. Присъстваха толкова много хора, че никой не забеляза външния човек на снимачната площадка. Всички модели го харесаха. Той бе умен, забавен и не беше арогантен като повечето фотографи. Изглеждаше страхотен, и след като в продължение на седмица всеки ден се отбиваше в агенцията, Грейс най-сетне се умилостиви и му позволи да я изведе на вечеря. Това беше първата й среща откакто бе излизала с Пол Уайнбърг.

Маркъс не можеше да повярва, че е на двайсет и една, когато тя му каза, бе толкова зряла за възрастта си, изглеждаше много изискана и това го караше да смята, че е по-голяма. Все още носеше гъстата си кестенява коса пригладена назад, но често я прибираше на кок и когато можеше да си го позволи, се обличаше с дрехи, каквито бе видяла да носят моделите. Но Маркъс бе свикнал с младите момичета, които изглеждаха по-големи, отколкото са в действителност. Веднъж или два пъти бе имал глупостта да излезе с петнайсетгодишни модели, мислейки ги за доста по-възрастни.

— А ти самата какво правиш, когато не работиш? — попита я той с интерес на вечерята в „Гордън“. Тъкмо си беше намерил студио, според него това бе една прелестна мансарда с жилищни помещения и повече не му бе необходимо.

— Винаги съм заета. — Бе започнала да кара колело, а една от новите й съквартирантки я учеше да играе тенис. Това бяха развлечения, за които преди никога не бе имала време. Единствените й спортни занимания бяха вдигането на малки тежести и тичането за здраве в затвора, но тя нямаше никакво намерение да му разказва за двете години в „Дуайт“. Не възнамеряваше да казва на никого през целия си живот. Беше приела с цялото си сърце съвета на Люана и бе оставила всичко зад себе си.

— Имаш ли много приятели? — Попита той, заинтригуван от нея, в неговите очи тя бе много затворена и потайна, но той усещаше, че у нея се крие огън.

— Достатъчно — тя се усмихна, но истината бе коренно противоположна и той вече го бе разбрал. Знаеше, че тя никога не излиза с мъже, че не споделя нищо, че е много срамежлива и работи някъде като доброволка. Попита я за това, докато пиеха кафето и тя му разказа някои неща за „Сейнт Мери“.

— Защо се занимаваш с това? Какво толкова те интересуват тези съсипани жени?

— Те имат огромна нужда от помощ — отвърна тя със сериозен тон. — Жените, изпаднали в подобно положение, смятат, че нямат изход, нямат възможности. Те сякаш са на ръба на горяща сграда и ти си човекът, който може да ги спаси, в противен случай те няма да имат смелостта да изберат свободата. — Тя го знаеше по-добре от всеки друг. Никога не бе си представяла, че има начин да се освободи от ситуацията, в която бе изпаднала самата тя. Искаше й се другите да не прибягват до онези крайни мерки, до които бе стигнала тя.

— Какво те кара да се грижиш толкова много за тях, Грейс? — Мъчеше го силно любопитство, а тя не задоволяваше и частица от него. През цялото време на вечерята той съзнаваше колко е предпазлива и че е настроена приятелски само на външен вид, а всъщност е затворена вътрешно.

— Това е просто нещо, което искам да правя. То означава много за мен, особено работата с децата. Те са толкова безпомощни и толкова наранени от всичко преживяно. — Точно като нея и тя си даваше сметка. Съвсем съзнаваше до каква степен е уплашена и не искаше съдбата и на тези деца да е същата. Работата й беше нейният дар за тях и правеше живота й съдържателен. Знаеше, че нейната болка ще послужи за доброто на някой друг и ще му попречи да измине онези пътища на агонията, по които бе минала тя. — Не знам, струва ми се, че имам талант за това. Мисля си дали пак да не започна да уча и да завърша психология, но като че ли нямам време, с моята работа и другите ми ангажименти… може би някой ден.

— Не ти трябва да учиш психология — ухили се той и тя почувства към него нещо непознато за нея досега. Това я уплаши. Той бе много привлекателен. — Трябва ти мъж — заключи Маркъс.

— Откъде си толкова сигурен? — тя му се усмихна.

Приличаше на голямо красиво дете, когато се протегна и взе ръката й в своята.

— Защото си ужасно самотна въпреки всичко, което говориш, и въпреки че се перчиш колко страхотен е животът ти. Предполагам, че всъщност никога не си имала истински мъж — той присви очи и я погледна преценяващо и Грейс се разсмя. — Обзалагам се, че си девствена. — Тя не отговори нищо и леко отдръпна ръката си. — Прав съм, нали, Грейс? — Той не знаеше толкова много неща и тя сви рамене неангажиращо. — Прав съм — продължи Маркъс уверено, абсолютно сигурен какво точно й трябва. Той усещаше, че ако тя попадне на подходящия мъж, от нея ще излезе изключителна жена.