Даниел Стийл - Горчива орис

— Вие ли сте Грейс Адамс? — попита той грубо, тя само кимна. Имаше чувството, че ще припадне или пак ще повърне. Може би ще умре. Всъщност това беше единственото, което искаше. Смъртта би била прекрасна. Животът й беше кошмар. — Да или не? — изкрещя й той.

— Да, аз съм.

— Баща ви току-що почина в болницата. Арестуваме ви за убийство. — Прочете й правата, пъхна някакви документи в ръцете на полицайката, която бе влязла и стоеше зад него. После, без да каже дума, той напусна помещението, металната врата щракна силно и ги затвори в килията, където тя чакаше. За момент настъпи тишина и тогава полицайката й нареди да съблече дрехите си. За Грейс всичко приличаше на лош филм.

— Защо? — попита тя дрезгаво.

— Ще те претърся — обясни полицайката и Грейс бавно започна да се съблича, ръцете й трепереха. Цялата процедура бе твърде унизителна. След това взеха отпечатъци от пръстите й и я фотографираха.

— Тежко обвинение — хладно отбеляза другата полицайка и подаде на Грейс салфетка да избърше мастилото от ръката си. — На колко години си? — попита тя безучастно, Грейс я погледна. Все още се опитваше да осъзнае всичко, което й бяха казали. Беше го убила. Той бе мъртъв. Всичко бе свършило.

— На седемнайсет.

— Лош късмет. В Илинойс щом си над тринайсет години те съдят като пълнолетен. Ако те намерят за виновна, ще те осъдят най-малко на четиринайсет-петнайсет години. Не изключвам и смъртно наказание. Сега си от висока класа, бебче. — Всичко се струваше нереално на Грейс, когато сложиха на ръцете й белезници и я изведоха от стаята. След пет минути се озова в килия с още четири жени, с открита тоалетна чиния, от която вонеше на урина и изпражнения. Беше шумно и мръсно, всички жени в килията лежаха на голи матраци, завити с одеяла. Две от тях бяха будни, но не говореха. Никой не каза дума, когато й свалиха белезниците, дадоха й одеяло и тя отиде да седне на единствения незает матрак в малката килия.

Огледа се с невярващи очи. Докъде бе стигнала! Но друг изход нямаше. Не можеше да издържа повече. Трябваше да го направи… искаше всъщност… не възнамеряваше… но сега, след като бе стреляла, тя дори не съжаляваше. Ставаше дума за нейния или неговия живот. Просто се бе случило без намерение или предварителен план. Нямаше избор. Затова го беше убила.

Грейс прекара цялата нощ на тънкия матрак, едва усещаше острите метални пружини под себе си. Не чувстваше нищо. Вече не трепереше. Просто лежеше. Мислеше. Вече нямаше семейство. Нямаше никого. Нямаше родители. Нямаше приятели. Чудеше се какво ли би се случило, ако я признаят за виновна за убийство? Ще получи ли смъртно наказание? Не можеше да забрави какво й бе казала полицайката, която регистрираше арестуваните. Беше обвинена като пълнолетна и то в убийство. Може би смъртното наказание бе цената, която трябваше да плати. Ако е така, ще си плати. Поне той вече никога нямаше да я докосне, не можеше вече да я нарани. Четирите години ад в ръцете на баща й бяха свършили.

— Грейс Адамс? — един глас извика името й малко след седем сутринта.

От три часа бе в килията, не беше мигнала цялата нощ, но не се чувстваше толкова зле, колкото предишната вечер. Знаеше какво се е случило. Спомняше си, че е застреляла баща си. Знаеше, че той е умрял и защо. Знаеше го по-добре от всеки друг. И не съжаляваше.

Придружиха я до малка опушена стая с тежки заключени врати в двата й края. Вкараха я там без обяснение. Имаше маса, четири стола и на тавана светеше ярка крушка. Остана там и пет минути по-късно вратата в другия край на стаята се отвори. Влезе висока руса жена. Огледа Грейс със студено изражение. Не се усмихна, не каза нищо, просто я измерваше с поглед от горе до долу. Грейс също не продумваше, стоеше в другия край на стаята, приличаше на млада кошута, която, ако можеше, би побягнала от стаята. Беше в клетка. Бе притихнала, но уплашена. Дори в джинсите и фланелката излъчваше достойнство. Несъмнено бе от висока класа, сякаш бе страдала и стигнала далеч, платила огромна цена за свободата си с убеждението, че си е струвало. У нея не се усещаше гняв, само търпеливо дълго страдание. За толкова младо момиче бе видяла твърде много, живот и смърт, предателство — това личеше по очите й. Моли Йорк го съзря в мига, в който я погледна, и бе развълнувана от силната болка, която долови в нея.

— Аз съм Моли Йорк — представи се тя спокойно. — Психиатър съм. Знаеш ли защо съм тук?

Грейс поклати глава, но не мръдна и сантиметър и двете жени останаха в двата противоположни края на стаята.