Даниел Стийл - Горчива орис

— Как е тя? — попита той младшите офицери. Бяха дошли десетина полицаи. Това бе най-голямото събитие в Уотсика откакто преди десет години синът на свещеника се пристрасти към ЛСД и се самоуби. Случаят с наркотика бе трагедия, а сега щеше да има скандал. Истинско престъпление и загуба за целия град бе, че човек като Джон Адамс бе застрелян от собственото си дете. Никой не би повярвал. — Дрогирана ли е? — попита той, докато фотографът снимаше стаята. Оръжието вече бе прибрано в найлонов плик в полицейската кола.

— Няма такъв вид — обади се младият полицай. — Поне на пръв поглед не личи. Струва ми се чиста, по-скоро е уплашена. Има астма, дишането й е затруднено.

— Съжалявам да го чуя — саркастично отбеляза старшият офицер и огледа уютната дневна. Само преди часове беше тук, след погребението. Трудно му бе да повярва, че се е върнал. Може би момичето просто бе лудо. — Баща й страда от нещо повече от астма.

— Какво казаха? — Младшият офицер погледна загрижено. — Ще оживее ли?

— Май няма много шансове. Изглежда малката е довършила баща си. Гръбначният стълб е прекъснат, може би е засегнат бял дроб, само Бог знае какво още или защо.

— Мислиш ли, че я е насилил? — попита по-младият мъж, заинтригуван от ситуацията, а възрастният се ядоса на предположението му.

— Джон Адамс? Шегуваш ли се? Знаеш ли кой е той? Най-добрият адвокат в града. Най-милият човек, когото познавам. Да не си въобразяваш, че човек като него ще причини това на собственото си дете? Щом можеш да направиш такъв извод, или си луд като нея, или не струваш като ченге.

— Не знам… така ми се стори, и двамата бяха голи… а тя ми се видя много уплашена… на ръката й имаше белег… и… — Той изглеждаше разколебан от реакцията на по-възрастния си колега, но не можеше да не обърне внимание на доказателствата, независимо кой беше човекът. Доказателството си е доказателство. — На чаршафите имаше сперма, изглеждаше сякаш… — Всичко беше в кръв, но се виждаха и други петна. Младият полицай ги видя.

— Не давам пет пари какво ти се е сторило, О’Бърн. Има различни начини спермата да се появи по спалното бельо на мъжа. Съпругата му току-що е починала, може би е бил самотен, може би е онанирал, когато тя е влязла с оръжие в ръка, може би тя не е разбрала какво прави той и това я е уплашило. Не можеш да ме убедиш, че Джон Адамс е причинил това на детето си. Забрави теорията си.

— Съжалявам, сър. — Другите офицери вече прибираха чаршафите като доказателство и ги слагаха в найлонови пликове, а един полицай разговаряше с Грейс в стаята й.

Тя седеше на леглото, все още завита в одеялото, което й бяха дали, след като пристигнаха. Беше използвала инхалатора си и вече дишаше по-леко, но изглеждаше смъртно бледа, а офицерът, който я разпитваше, се чудеше доколко тя осъзнава случилото се. Струваше му се толкова замаяна, че се съмняваше дали го разбира. Каза му, че не си спомня как е намерила оръжието, то се озовало в ръката й изведнъж и не знае как е гръмнало. Спомняше си звука от изстрела и как баща й кървеше отпуснат върху нея. Нищо повече.

— Как така кървеше върху вас? Къде се намирахте вие? — От видяното той беше придобил същото впечатление като О’Бърн, макар да му бе трудно да свърже подобно предположение с личността на Джон Адамс.

— Не помня — отвърна тя откровено. Звучеше като автомат, все още говореше накъсано, изглежда бе отпаднала от лекарството.

— Значи не си спомняте къде сте били, когато застреляхте баща си?

— Не знам. — Тя погледна, сякаш не го помнеше на леглото до себе си. — На прага — излъга тя. Знаеше какво трябва да направи. Заради майка си беше длъжна да го защити.

— Застреляла сте го от прага? — Това бе невъзможно, не стигаха доникъде. — Мислите ли, че някой друг е застрелял баща ви? — Той се чудеше дали тя не го насочва към такава следа. Натрапник. Това бе още по-невероятно от историята за стрелбата от прага.

— Не. Аз го застрелях. От прага.

Офицерът не се съмняваше, че баща й е бил застрелян отблизо, може би от не повече от няколко сантиметра, стрелецът е бил пред него, очевидно това е била дъщеря му. Но къде са били?

— В леглото ли бяхте? — попита той многозначително, а тя не отговори. Гледаше право пред себе си, все едно него го нямаше, въздъхна леко. — В леглото ли бяхте? — попита той и тя се колеба дълго време, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Според мен, не.

— Как върви? — попита старшият офицер, който надникна през вратата. Вече беше три след полунощ, бяха направили всичко необходимо при повикване за извършено престъпление.