Даниел Стийл - Горчива орис

— Спомняш ли си какво се случи снощи?

Грейс кимна бавно.

— Защо не седнеш? — тя посочи столовете и те се настаниха от двете страни на масата.

Грейс не беше сигурна дали жената й съчувства, или не, но съвсем ясно бе, че тя не й е приятелка и очевидно участваше в полицейското разследване, което означаваше, че потенциално е човек, способен да я нарани. Нямаше намерение да я лъже. Щеше да отговаря честно на всеки неин въпрос, ако разбира се, не я разпитва прекалено за баща й. Миналото не интересуваше никого. Беше длъжна да не го излага, дължеше го и на майка си, не биваше да им причинява затруднения, макар и тя и баща й да бяха в отвъдното. Всъщност какво значение имаше това сега? Той бе мъртъв. Изобщо не й бе минало през ума да поиска адвокат или да се опита да се защити. Това просто нямаше значение.

— Какво си спомняш от миналата нощ? — попита внимателно психиатърката, която следеше всяко нейно движение или изражение.

— Застрелях баща си.

— Спомняш ли си защо?

Грейс се поколеба, преди да отговори, после замълча.

— Ядосана ли му беше? Не ти ли е минавало през ум и преди да го застреляш?

Грейс бързо поклати глава.

— Никога не съм имала намерение да го застрелям. Просто се озовах с оръжието в ръце. Дори не знам как се е оказало там. Майка ми го криеше в нощното си шкафче. Дълго време боледува и се страхуваше винаги, когато излизахме, затова го държеше. Но никога не го е използвала.

Изглеждаше толкова млада и невинна докато обясняваше на психиатърката, на пръв поглед нямаше вид на душевно болна, нито на бавно развиваща се, както бяха предположили полицаите, които я арестуваха. Нямаше вид и на опасна. Изглеждаше много вежлива и добре възпитана, а също доста хладнокръвна за човек преживял такъв шок, който изобщо не бе спал и беше в голяма беда.

— Баща ти ли държеше оръжието? Бори ли се за него? Опита ли се да му го вземеш?

— Не. Аз го бях насочила срещу него. Спомням си, че го усетих в ръката си. И… — Не искаше да й казва, че той я беше ударил. — После го застрелях. — Погледна ръцете си.

— Знаеш ли защо? Ядосана ли му беше? Направи ли той нещо, което да те ядоса? Борихте ли се?

— Не… е, нещо… такова… — Беше борба… борба за оцеляване… — Аз… това не е важно.

— Сигурно е било важно — многозначително отбеляза психиатърката. — Достатъчно важно, за да го застреляш, Грейс. Достатъчно важно, за да го убиеш. Бъди откровена. Някога преди стреляла ли си?

Тя поклати глава, изглеждаше тъжна и уморена. Може би трябваше да го направи още преди години, но тогава майка й щеше да бъде съсипана. Тя обичаше баща й посвоему, тъжно.

— Не, никога преди не съм стреляла.

— А снощи какво бе по-различно?

— Майка ми почина преди два дни… преди три дни всъщност. Погребението беше вчера.

Тя очевидно бе като изопната струна. Но защо се бяха борили? Моли Йорк бе заинтригувана от Грейс. Тя криеше нещо, не беше сигурна какво. Не беше сигурна дали това бе нещо, което би навредило на нея или на баща й. Психиатърката нямаше задължението да задава въпроси, които да установят дали е виновна, или невинна. Нейната задача бе да установи дали момичето е нормално, или не, и Моли Йорк си знаеше работата. Но какво бе извършило момичето? И какво бе направил той, така че тя да се е принудила да го застреля?

— Заради майка си ли се бори? Оставила ли му е тя някакви пари или нещо, което ти си искала за себе си?

Грейс се усмихна при този въпрос, изглеждаше твърде зряла за годините си и изобщо не беше бавноразвиваща се.

— Не мисля, че е имала какво да остави на когото и да било. Тя никога не е работила и нямаше нищо. Баща ми печелеше всичките пари. Той е адвокат… или… беше… — отвърна тя спокойно.

— Той щеше ли да ти остави нещо?

— Не знам… може би… така предполагам… — Все още нямаше представа, че извършителят на убийство е лишен от правото да наследява имуществото на жертвата. Ако я признаеха за виновна, нямаше да наследи нищо от баща си. Но не това бе мотивът.

— И защо тогава се борихте? — Моли бе настоятелна, а Грейс не й се доверяваше. Беше твърде напориста. Въпросите й бяха неумолими, от очите й лъхаше интелигентност, която притесняваше Грейс. Тази жена виждаше и разбираше твърде много. Но тя нямаше право да знае. На никого не му влизаше в работата онова, което баща й беше правил с нея през всичките тези години, тя не искаше никой да узнае. Дори да й кажеха, че истината ще я спаси. Не искаше целият град да разбере какво й е причинил. Какво щяха да си помислят за тях, за нея, за майка й? Тази мисъл бе непоносима.