Даниел Стийл - Горчива орис

— Не сме се борили.

— Борили сте се — тихо се противопостави Моли. — Така трябва да е било. Съмнявам се, че просто си влязла в стаята и си го застреляла… или постъпи точно така? — Грейс поклати глава. — Застреляла си го от няколко сантиметра. Какво си мислеше, когато натискаше спусъка?

— Не знам. Не мислех за нищо. Само се опитвах да… аз… няма значение.

— Има. — Моли Йорк се наведе към нея със сериозно изражение. — Грейс, ти си обвинена в убийство. Ако той ти е направил нещо, ако те е наранил по някакъв начин, това е било самоотбрана, а не убийство. Без значение колко голямо според теб би било предателството, длъжна си да ми кажеш.

— Защо? Защо изобщо трябва да ви казвам нещо? Защо съм длъжна? — Докато говореше, приличаше на дете. Но това дете бе убило баща си.

— Защото, ако не кажеш на някого, Грейс, ще прекараш в затвора много години и това ще бъде неправилно, ако истината е, че си се опитвала да се защитиш. Какво ти е направил той, Грейс, че те принуди да го застреляш?

— Не знам. Може би съм била разстроена заради майка си. — Тя се въртеше на стола и се загледа настрани, когато отговори.

— Изнасили ли те? — Грейс разтвори широко очи и я погледна при този въпрос. Дъхът не й достигаше, когато отговори:

— Не. Никога.

— И той никога не се съвкупявал с теб? Съвкуплявала ли си се някога с баща си? — Грейс погледна ужасено. Психиатърката беше твърде близо до истината, твърде близо. Изпита омраза към тази жена. Какво се опитваше да направи? Да влоши още повече положението? Да й причини още неприятности? Да опозори всички тях? На никого не му влизаше в работата.

— Не. Разбира се, че не! — Тя почти изкрещя, но изглеждаше много нервна и разколебана.

— Сигурна ли си? — Очите на двете жени се срещнаха за дълго и накрая Грейс поклати глава.

— Не. Никога.

— Имаше ли съвкупление с него снощи, когато го застреля? — Тя погледна Грейс многозначително, а Грейс отново поклати глава, но изглеждаше развълнувана и Моли го забеляза.

— Защо ми задавате тези въпроси? — попита тя унило и в стаята се чу хриптенето на дробове й, защото астмата й се обади.

— Защото искам да знам истината. Искам да знам дали те е наранил и дали си имала причина да го застреляш. — Грейс само поклати глава отново. — Бяхте ли любовници с баща си, Грейс? Харесваше ли ти да спиш с него? — Този път, когато вдигна поглед отново към Моли, отговорът й беше съвсем искрен.

— Не. — Ненавиждах това, продължи тя на ум отговора си. Но не можеше да изрече тези думи пред Моли.

— Имаше ли приятел? — Грейс отново поклати глава. — Някога имала ли си полово сношение с момче?

Грейс въздъхна, никога не бе го правила. Как би могла?

— Не.

— Девствена ли си?

Настъпи тишина.

— Попитах те дали си девствена.

Тя отново я притискаше и това не харесваше на Грейс.

— Не знам. Предполагам.

— Какво означава това? Флиртувала си, това ли имаш предвид под „предполагам“?

— Може би. — Пак заприлича на Моли на дете и тя се усмихна. Момичетата не губеха девствеността си от безобидните любовни игри.

— Някога имала ли си приятел? Какво питам, сигурно си имала, та ти си на седемнайсет. — Тя отново се усмихна, но Грейс поклати глава в знак на отрицание.

— Имаш ли да ми кажеш нещо за снощи, Грейс? Спомняш ли си как се чувстваше, преди да го застреляш? Какво те накара да го застреляш?

Грейс поклати безмълвно глава.

— Не знам.

Моли разбираше, че Грейс не е откровена с нея. Сигурно е била не на себе си след изстрела, но сега в никакъв случай не бе замаяна. Беше съвсем бодра и твърдо решена да не казва на Моли какво се е случило. Високата привлекателна блондинка се загледа продължително в момичето, после бавно затвори бележника си и отпусна краката си.

— Искам да бъдеш откровена с мен. Мога да ти помогна, Грейс. Откровена. — Ако беше убедена, че Грейс защитава себе си или че е имало смекчаващи вината обстоятелства, би й било по-лесно. Но Грейс не й даваше нищо, за което да се закачи. Странното беше, че въпреки станалото и факта, че тя не и съдействаше, Моли Йорк я харесваше. Грейс бе красиво момиче, имаше големи, честни, открити очи. Моли виждаше толкова тъга и болка в тях, но не знаеше как да й помогне. Щеше да направи всичко възможно, за да разбере. Но за момента Грейс беше твърде заета да се крие от всички и да не допусне, когото и да било до себе си.

— Казах ви всичко, което си спомням.

— Не, не си — възрази тихо Моли. — Може би ще го направиш по-късно. — Тя даде на момичето визитната си картичка. — Ако поискаш да ме видиш, обади ми се. И да не ме потърсиш, аз отново ще дойда да се срещнем. Ние с теб ще прекараме известно време заедно, за да напиша заключенията си.