Даниел Стийл - Горчива орис

— Защо правите това? Не бива. Признах, че съм го застреляла, защо трябва да ме снимате? — Направиха няколко скици на чатала й, там се криеха два лоши белега и наранявания, и я предупредиха, че ако не им съдейства, ще я вържат и пак ще направят снимките. Несъмнено беше много унизително, но тя не можеше да им попречи.

После оставиха фотоапарата и лекарят й нареди да се качи на гинекологичния стол. До този момент почти не й беше продумал. Повечето указания ги даваше санитарката, която бе много неприветлива жена. И двамата изобщо не обръщаха внимание на Грейс и оглеждаха различните части от тялото й, сякаш бяха парчета месо, а тя не бе човешко същество.

Лекарят си сложи гумени ръкавици и намаза пръстите си със стерилно желе. Посочи халките за краката и предложи на Грейс хартиена покривка, с която да се закрие. Тя я грабна с благодарност, но не се качи на стола.

— Какво ще правите? — попита тя с ужас в гласа.

— Никога ли сте били на гинекологичен преглед? — Той я погледна изненадан. Тя беше на седемнайсет, хубаво момиче, трудно му бе да повярва, че е девствена. Но дори да беше, той щеше да разбере след минута.

— Не, аз… — Майка й беше й купила противозачатъчни хапчета преди четири години и тя никога не бе ходила на лекар за преглед. Никой не знаеше със сигурност, че тя не е девствена и тя не разбираше какво значение има това сега. Баща й беше мъртъв, тя бе признала, че го е застреляла. Защо я подлагаха на всичко това? Какво право имаха да го правят? Почувства се като животно в кланица и отново се разплака, стискаше хартиената покривка и ги гледаше обезумяла, а санитарката я заплаши, че ще я върже. Нямаше избор и затова се съгласи да изпълни изискванията им. Качи се на стола, краката й трепереха, тя стисна колене, легна назад и пъхна краката си в халките. Ала като се има предвид какво бе преживяла, това не беше най-лошото нещо, което й се бе случвало.

Лекарят направи доста бележки и пъхна пръстите си в нея поне четири или пет пъти, приближи лампата толкова близо до нея, че тя чувстваше топлината й. После пъхна в нея инструмент и отново направи същите неща. Този път той взе намазка и я постави на стъклото, което внимателно положи на табла върху масата. Не сподели с Грейс нищо относно заключенията си.

— Добре — обърна се той безучастно към нея, — можете да се облечете.

— Благодаря ви — отвърна тя дрезгаво. Нямаше представа какво са видели, какво е написал той, лекарят не каза и дума по въпроса дали е девствена, а тя все още беше достатъчно наивна, за да не е напълно сигурно дали той е забелязал разликата.

Пет минути по-късно бе облечена и готова да си тръгне, на връщане до килията в централния участък я придружиха двама мъже, остана сама с жените от килията си малко след вечеря. Две от тях бяха пуснати под гаранция, бяха задържани за продажба на наркотици и проституция, а сутеньорът им дойде да ги освободи, едната от другите две беше задържана за автомобилна кражба, втората — за притежание на голямо количество кокаин. Грейс бе единствената обвинена в убийство и сякаш всички я отбягваха — като че ли знаеха, че не иска да бъде безпокоена. Едва бе хапнала от безвкусния, малък и препечен хамбургер, поставен върху купчина варен спанак, и се опитваше да не забелязва, че килията вони на урина, когато пазачът отвори вратата и я посочи, а после я заведе в стаята, където сутринта се срещна с Моли Йорк.

Младата лекарка се бе върнала, все още беше по джинси след прекарания дълъг ден в болницата, където работеше, а после и в кабинета си. Бяха минали дванайсет часа.

— Здравейте — предпазливо поздрави Грейс. Беше приятно да види познато лице, но все още имаше чувството, че младата психиатърка представлява опасност.

— Как мина денят? — Грейс вдигна рамене, едва забележимо се усмихна. Как би могъл да мине? — Обади ли се на партньора на баща си?

— Не още — промълви тя съвсем тихо. — Не знам какво да му кажа. Двамата с баща ми бяха наистина добри приятели.

— Мислиш ли, че ще поиска да ти помогне?

— Не знам. — Всъщност беше сигурна, че Франк Уилс няма да й обърне внимание.

Моли я гледаше многозначително, когато зададе следващия си въпрос:

— Грейс, имаш ли някакви приятели? Някого, към когото можеш да се обърнеш? — Много преди Грейс да отговори, тя подозираше, че си няма никого. Ако имаше, може би това не би се случило. Без да я пита, Моли бе сигурна, че живее изолирано. В живота й нямаше никой друг, освен родителите й. А те бяха направили достатъчно да го разрушат, всъщност голямата заслуга беше на баща й. Така предполагаше Моли. — Родителите ти имаха ли близки приятели?