Даниел Стийл - Горчива орис

— За какво? — Грейс изглеждаше обезпокоена. Д-р Йорк я плашеше. Беше твърде умна и задаваше прекалено много въпроси.

— За душевното ти състояние. За обстоятелствата довели до изстрела, така, както аз ги разбирам. За момента не ми даваш много материал за работа.

— Това е всичко. Озовах се с оръжието в ръка и го застрелях.

— Просто така — тя не вярваше на нито една нейна дума.

— Просто така. — Изглеждаше сякаш се опитва да убеди себе си, но не можеше да заблуди Моли.

— Не ти вярвам, Грейс. — Тя я погледна право в очите.

— Е, точно това се случи, независимо дали ми вярвате, или не.

— А сега? Как се чувстваш, след като загуби баща си?

За три дни тя бе изгубила и двамата си родители и бе останала сирак, това би бил тежък удар за всеки, особено, ако бе убила единия от тях.

— … Мъчно ми е за баща ми… и за мама. Но мама беше толкова болна и изпитваше силни болки, може би сега е по-добре за нея.

А Грейс? Колко болка бе понесла тя? Това бе въпросът, който измъчваше Моли. Тя не беше някое лошо дете, което просто бе застреляло баща си. Тя бе интелигентно момиче, с остър ум и твърдеше, че няма представа защо го е застреляла. Беше толкова дразнещо да чува това отново, че на Моли й се прииска да удари по масата.

— А баща ти? За него по-добре ли е така?

— Баща ми? — Грейс се изненада от въпроса. — Не… той… не страдаше… за него надали е по-добре — отвърна Грейс, без да погледне Моли.

Тя криеше нещо и Моли бе наясно.

— А ти? За теб по-добре ли е така? Предпочиташ ли да си сама, без родители?

— Може би. — Отново за миг тя беше честна.

— Защо? Защо предпочиташ да си сама?

— Така е по-просто. — Тя я погледна и се почувства на хиляда години.

— Не мисля така, Грейс. Светът е сложен. За никого не е лесно да е сам. Особено за седемнайсетгодишно момиче. Изглежда вкъщи ти е било много трудно щом предпочиташ самотата. Какъв бе домът ти?

— Чудесен. — Беше се затворила напълно вътре в себе си.

— Родителите ти разбираха ли се? Имам предвид преди майка ти да се разболее.

— Напълно.

Моли отново не й повярва, но не го отбеляза.

— Щастливи ли бяха?

— Разбира се. — Ала пряко волята й в очите й бликнаха сълзи. Умната психиатърка й задаваше твърде много болезнени въпроси. — Бях много щастлива. Обичах родителите си.

— Не е ли време да престанеш да лъжеш заради тях, да ги защитаваш? Не е ли време да ни кажеш защо застреля баща си?

— Нямам какво да кажа.

— Добре — Моли се отдръпна от нея и стана права. — Между другото, днес възнамерявам да те изпратя в болницата.

— За какво? — Изведнъж Грейс се ужаси и това се видя много интересно на Моли. — Защо ще го правите?

— Част от обичайната процедура. Да се уверим, че си здрава. Не е толкова важно.

— Не искам да отивам в болницата. — Грейс бе обзета от паника, а Моли я наблюдаваше.

— Защо?

— Защо трябва да го правя?

— Грейс, ти нямаш кой знае какъв избор. Ти си притисната от обстоятелствата. Контролът е в ръцете на властите. Уреди ли си вече адвокат?

Грейс остана безучастна към този въпрос. Някой й беше споменал, че би могла, но тя нямаше на кого да се обади, освен на Франк Уилс, партньора на баща й, но тя не беше сигурна, че иска. Какво щеше да му каже? Беше по-лесно да не го прави.

— Нямам адвокат.

— Баща ти нямаше ли съдружници?

— Да… но… някак си ми е неловко да му се обадя… на него, той имаше партньор.

— Мисля, че трябва да го потърсиш, Грейс — отвърна Моли твърдо. — Нуждаеш се от адвокат. Можеш да поискаш и обществен защитник. Но е по-добре да е някой, който те познава. — Това бе добър съвет.

— Сигурно е така — тя кимна, имаше вид на съкрушена. Толкова много неща се случваха. Всичко бе ужасно сложно. Защо просто не я застрелят или обесят или да направят каквото възнамеряват, без да я карат да говори или да я принуждават да отива в болницата. Тя бе ужасена от онова, което щяха да открият.

— Ще се видим по-късно днес или утре — каза й мило Моли. Определено момичето й бе харесало и тя му съчувстваше. Бе преживяла толкова много и постъпката й сигурно бе правилна, но Моли бе убедена, че нещо зловещо я е тласнало към нея.

Възнамеряваше да направи всичко възможно и да открие какво всъщност се е случило.

Остави Грейс в стаята и отиде да разговаря със Стан Дули, офицера, който отговаряше за разследването. Той беше детектив с голям опит, много малко неща можеха да го изненадат, ала тази случка го учуди. Беше се срещал с Джон Адамс много пъти в продължение на дълги години и не можеше да си представи по-чудесен човек. Когато чу, че е бил застрелян от дъщеря си, наистина се изненада.