Даниел Стийл - Горчива орис

Грейс прокара пръсти по гладката повърхност на оръжието и успя да го извади, размаха го над него, първоначално с намерението да го удари, само за да го спре. Той почти я бе обладал, но тя нямаше намерение да му позволи да го направи отново. Трябваше да го спре, независимо как, разбираше, че трябва да го спре, преди да е стигнал по-далеч. Нямаше сила да преживее това отново. Същата вечер й бе дал ясно да разбере, че това ще е съдбата й. Нямаше начин да я пусне да отиде, където и да било, нямаше да й позволи да замине или да учи в колеж. Животът й щеше да бъде подчинен на обслужването му и тя разбра, че трябва да го спре, каквото и да й струва. Държеше пистолета в треперещата си отмаляла ръка, докато той се облекчи със силен разтърсващ вик, който й причини болезнена тръпка, изпита мъка и погнуса. Усети силен прилив на омраза към него. Насочи оръжието срещу него, той я погледна и го видя.

— Малка кучка! — изкрещя, тялото му все още се разтърсваше от силата на оргазма.

Никой не бе го възбуждал по-силно от Грейс. Изпитваше желание да я обладае, да извади вътрешностите й навън, да я разкъса на парчета и да я поглъща лакомо. Нямаше по-възбуждащо нещо от собствената му плът, която бе толкова непорочна. Вбеси се, че тя продължава да опитва да се съпротивлява. Опита се да й вземе пистолета, тя разбра намерението му. Щеше да продължи да я бие, а това винаги го възбуждаше.

Не можеше да му позволи, не можеше да допусне да я обладае отново. Трябваше да се спаси от него. Той все още беше вътре в нея и се опитваше да й отнеме оръжието. В обзелата я паника тя натисна спусъка. За миг при изстрела, чийто звук я ужаси, той сякаш застина, очите му изхвръкнаха от орбитите, после се стовари с цялата си смазваща тежест върху нея. Беше го улучила в гърлото и той кървеше обилно, но не помръдваше. Опита се да се измъкне изпод него и да се освободи, но не успя. Беше ужасно тежък, тя се задушаваше, а по клепачите и в устата й имаше кръв. Опитваше да си поеме въздух, събра всичките си сили и го отхвърли. Той се претърколи по гръб върху леглото и взе да издава смразяващо хриптене, очите му я гледаха, но не помръдваше, беше се изцъклил.

— О, Боже… о, Боже — промълви тя, все още не можеше да си поеме въздух с пълни гърди, държеше се за гърлото и го гледаше втренчено. Продължаваше да усеща вкуса на кръвта му по езика си, не искаше да го докосне. По нея и по леглото имаше кръв, в главата й отекваха думите на майка й. „Бъди добра с баща си, Грейс… бъди добра с него… погрижи се за него… винаги се грижи за баща си…“ И тя изпълни заръката. Застреля го. Очите му огледаха стаята, но той сякаш беше парализиран, тялото му не помръдваше, гледаше я с ужас. Тя отстъпи в ъгъла, не откъсваше очи от него, тялото й потръпна силно и тя повърна на килима. Когато се успокои, се насили да се обади по телефона.

— Имам нужда… от линейка… линейка… баща ми бе застрелян… застрелях баща си… — Тя говореше накъсано, не й достигаше дъх, даде им адреса и остана втренчена в него.

Той не беше помръднал, откакто бе паднал по гръб на леглото, членът му беше вече отпуснат. Инструментът на ужасяващите мъчения сега изглеждаше малък и безобиден, като самия него. Видът му бе отвратителен и покъртителен, кръвта бълбукаше от гърлото му, от време на време простенваше. Съзнаваше, че е извършила ужасно нещо, но не можеше да го промени. Пистолетът все още бе в ръката й и когато полицията дойде, тя продължаваше да стои в ъгъла трепереща и гола. Астмата я задушаваше.

— Боже мой… — промълви първият офицер, който влезе в стаята, после я видя, измъкна оръжието от ръцете й; след него вървяха останалите полицаи. Най-младият от тях си помисли дали да не я загърне с одеяло, но видя белезите по тялото й, всичко бе в кръв, стресна го погледът й. Тя изглеждаше луда. Беше хвърлена в ада и сега бе на половината път обратно.

Когато дойде линейката със санитарите, баща й още дишаше, но животът едва мъждукаше у него. Куршумът бе прекъснала гръбначния му мозък и санитарите предположиха, че е заседнал в белите дробове. Джон Адамс беше напълно парализиран и не можеше да изрече и дума. Когато го изнасяха не видя Грейс. Очите му бяха затворени, подаваха му кислород. Едва дишаше.

— Ще оцелее ли? — попита старшият полицай санитарите, докато го качваха в линейката и пуснаха сирената.

— Трудно е да се каже — отвърнаха те, а след това единият прошепна: — Най-вероятно — не. — После тръгнаха, а по-възрастният офицер поклати глава. Познаваше Джон Адамс още като гимназист. Джон бе адвокатствал при развода му. Беше страхотен мъж, но защо, за Бога, детето бе стреляло по него? Видя обстановката, когато пристигнаха и забеляза, че и двамата бяха голи, но това не означаваше нищо. Очевидно бе станало, след като си бяха легнали по стаите, а Джон Адамс вероятно спеше без пижама. Друг бе въпросът защо момичето бе голо. То очевидно бе излязло от равновесие и може би смъртта на майка му беше непоносима за него. Може би е обвинила баща си за загубата на майка си. Каквото и да е, ще го разберат по време на следствието.