Даниел Стийл - Горчива орис

— Възможно е да бил такъв — гласът й трепереше, тя успяваше да се пребори със сълзите, — но не и към мен и майка ми. — Не им каза, че го е убила, за да се спаси. Ала разказът й трогна дълбоко всички присъстващи. После слушателите споделиха подобни истории, някои от първа ръка, други — за техни ученици или пациенти. Ала когато хората бяха организирани да говорят за това, тяхното послание бе мощно. Това бе послание, което излизаше направо от сърцето — помогнете на децата! Това бе целта им.

Следващата й стъпка бе да открие гореща линия за хора, които знаеха за малтретирани приятели или съседи, за родители, които искаха помощ, или деца, изпаднали в трудна ситуация. Направи всичко възможно да събере средства за реклами и да купи билбордове, на които бе изписан номерът на горещата линия, успяваше да поддържа двайсет и четири часово дежурство на телефона, което бе немалък подвиг.

Стана й малко по-леко, когато след година и половина Абигейл тръгна на детска градина, защото й оставаше повече време за „Помогнете на децата!“ макар че й липсваше това, че няма да я прибира вкъщи в единайсет и трийсет. Успя да организира работата си така, че да прекара следобедите с децата. По това време „Помогнете на децата!“ се беше разраснала и имаше оживен офис, беше финансирана от пет фондации. Бяха в процес на събиране на пари, а творци на свободна практика помагаха за рекламите. Искаше да организира телевизионна кампания, която да навлезе по-дълбоко в обществото. Отново и отново се опитваше да се докосне до децата, които са били малтретирани и до хората, които са знаели за това. Все по-малко я занимаваше контакта с родителите, които са тормозили децата си. Повечето от тях бяха твърде болни дори за да поискат помощ и беше рядкост те самите да помолят за това. Беше по-лесно да стигне до целта чрез наблюдателите.

Трудно й бе да прецени какви резултати постига, освен че горещата им линия бе претоварена денонощно с обажданията на отчаяни хора. Обикновено бяха съседи, приятели, учители, които не знаеха дали да се намесят, а напоследък звъняха все повече деца, които разказваха потресаващи истории. Грейс и Чарлс отговаряха на телефоните, защото седмично бяха поели две дълги смени, а много често Чарлс се прибираше вкъщи и преживяваше чутото. Не беше възможно да не се погрижиш за тези деца. Единствените хора, които не го правеха, бяха родителите им.

Грейс бе толкова заета, че не забелязваше как летят дните, бе по-щастлива от всякога. Бе много учудена, когато получи писмо с похвали за стореното от първата дама на Съединените щати. В него се казваше, че хора като Грейс имат значение за света, подобно на майка Тереза.

— Да не би да се шегува? — засмя се смутено Грейс, когато показа на Чарлс писмото.

Беше притеснително, но вълнуващо. За нея най-важно беше да помага на тези деца, но бе приятно да получи признание. И Чарлс беше щедър на похвали. Бе доволен от нея и искрено се вълнуваше, когато ги поканиха на вечеря в Белия дом. Беше по повод Годината на детето и ръководителите на държавата искаха да наградят Грейс за приноса й с „Помогнете на децата!“.

— Не мога да приема — изпитваше неудобство тя, — помисли за всички хора, които създадоха „Помогнете на децата!“, помисли за хората, които работят сега с нас. — Не плащаха почти на никого, всички отдаваха сърцата и душите си, а някои щедро бъркаха и в джобовете си. — Защо аз да получа цялото признание? — Струваше й се несправедливо и тя отказваше да отиде на вечерята. Според нея наградата трябваше да получи „Помогнете на децата!“ като организация, а не тя, като отделна личност.

— Помисли кой положи началото — рече й Чарлс усмихнат.

Тя нямаше представа какво бе значението й за света и той харесваше това у нея. Бе превърнала житейската си болка в благословия за мнозина. Всеки момент на щастие, който можеше да й дари, му носеше радост. Чарлс никога не бе се чувствал по-щастлив и я обичаше силно. Тя бе добра съпруга, прекрасна жена, той изпитваше дълбоко уважение към нея.

— Мисля, че трябва да отидем във Вашингтон. На мен поне със сигурност ще ми е приятно. Знаеш ли какво, ще прибера наградата и ще им кажа, че идеята за „Помогнете на децата!“ е била моя.

Той се шегуваше с нея и тя започна да се смее. Спори с него две седмици, но вече бе приела поканата и накрая, макар и с ропот те наеха позната жена, която да помага на тяхната икономка, и в един снежен следобед през декември отлетяха за Вашингтон. Тя твърдеше, че това било лошо предзнаменование, но щом наближиха Пенсилвания авеню, разбра, че не е била права. Коледното дърво на Белия дом проблясваше весело пред тях и гледката й напомни картина на Норман Рокуел.