Даниел Стийл - Горчива орис

— Имаш ли представа какво може да не е наред? Как се чувстваш? — разпитваше я учтиво семейният им лекар.

Той бе мъж на средна възраст с интелигентно лице и с приятен характер. Не знаеше нищо за миналото на Грейс, нито за неприязънта й към лекарите.

— Чувствам се добре. Просто съм уморена, а Чарлс го приема истерично — усмихна се тя.

— Има право да е загрижен. Друго, освен умора? — Тя се замисли и сви рамене.

— Нищо друго. Малко замаяност, главоболие. — Тя го представяше като нещо незначително, но истината бе, че напоследък често й се виеше свят, а на няколко пъти усещаше, че й се повдига. Помисли, че се дължи на нервното напрежение около събирането на средства за организацията. — Много съм заета.

— Може би се нуждаеш от почивка. — Той се усмихна.

Предписа й витамини, провери пулса й, който бе добре. Не искаше да й прави сериозни изследвания. Срещу себе си виждаше млада и здрава жена, кръвното й налягане бе ниско, което обясняваше замаяността и главоболието.

— Яж повече червено месо — препоръча й той, — а също и спанак. Прати много поздрави на Чарлс.

Тя се обади отвън по телефона на съпруга си, за да го успокои, че всичко е наред. След като се почувства по-добре от обичайното, тръгна пеш към къщи на свежия януарски въздух. Беше студено и мразовито, в същото време слънчево и тя се чувстваше чудесно, дори бе енергична, укоряваше се, че е било глупаво да отива на лекар. Усмихна се сама на себе си, когато си помисли колко много се грижеше Чарлс за нея и колко щастлива е, в този момент зави зад ъгъла и се насочи към къщата им. Имаше усещането, че главата й е празна, но не повече, отколкото и друг път, ала когато стигна входната врата, установи, че е толкова замаяна, че не може да стои на краката си. Тя се опита да се стабилизира, но в следващия миг разбра, че се е вкопчила в някакъв възрастен мъж, който я гледа странно. Погледна го с невиждащи очи, направи две стъпки към дома си, изрече нещо неразбираемо, после припадна и се свлече на тротоара.

Когато Грейс дойде в съзнание на улицата пред дома си, видя над себе си надвесени трима души. Възрастният мъж, когото тя почти бе повлякла със себе си, бе отишъл до телефонната будка и бе набрал деветстотин и единайсет, ала по времето, когато полицаите дойдоха, тя вече идваше в съзнание и седна на тротоара. Беше повече притеснена, отколкото наранена, но още бе твърде замаяна, за да се изправи.

— Какво се е случило тук? — попита любезно първият полицай. Той бе едър дружелюбен мъж, беше проницателен и веднага си изясни ситуацията. Доколкото виждаше, жената не беше нито пияна, нито дрогирана, беше много хубава и добре облечена. — Искате ли да извикаме линейка? Или вашия лекар?

— Не, наистина, добре съм — отказа тя и събра сили да се изправи. — Не знам какво се случи. Просто ми се зави свят.

Този ден не бе закусила, но не се чувстваше зле.

— Вие наистина трябва да отидете на лекар, мадам. С удоволствие ще ви закараме до Нюйоркската болница. Наблизо е — учтиво предложи той.

— Добре съм, повярвайте. Живея тук. — Тя посочи къщата само на няколко метра от нея.

Почти бе се оправила. Благодари на възрастния мъж и се извини, че едва не го е съборила. Той я потупа бащински по ръката и й препоръча да дремне и да хапне добре на обяд, а после полицаите я придружиха до дома й, когато влязоха им направи впечатление елегантната обстановка.

— Искате ли да се обадим на някого? На съпруга ви? На приятели? На съседи?

— Не… аз… — Звънът на телефона ги прекъсна и тя се обади от апарата в коридора. Беше Чарлс.

— Какво ти каза лекарят?

— Че съм добре — отвърна тя наивно, без изобщо да отчете факта, че малко преди това бе припаднала на тротоара.

— Искате ли да останем малко? — попита дежурният полицай, а тя поклати глава.

— Кой говори там? Има ли някой? — Тя се страхуваше да му каже какво се бе случило.

— Нищо няма, просто… лекарят каза, че съм в страхотна форма. И…

— Кой разговаряше с теб? — Той имаше шесто чувство към нея и усети, че нещо не е наред.

— Тук има един полицай, Чарлс — въздъхна тя, чувстваше се глупаво, но отново взе да й прилошава. Полицаят видя как лицето й посивя, после тя пак започна да се свлича и той я подкрепи. Грейс нямаше представа какво става, но се чувстваше ужасно. Беше й твърде зле, за да говори с Чарлс и тя остави слушалката, после се отпусна на пода и скри глава между коленете си. Единият полицай отиде да й донесе чаша вода, другият вдигна слушалката, която тя бе оставила на пода до себе си.