От време на време си мислеше какво ли е станало с Люана и Сали и с жените, на които се бе опитала да помогне в „Сейнт Андрю“. Ала изглежда вече нямаше време за такива неща. Понякога се сещаше и за Дейвид в Калифорния и се питаше къде ли е сега. Животът й се струваше толкова отдалечен от тези неспокойни години. Имаше мигове, когато дори й бе трудно да си спомни, че преди да се омъжи за Чарлс е живяла коренно различно. Сякаш отново се бе родила в деня на тяхната среща.
Когато Абигейл тръгна на детска градина, тя пожела още едно бебе, но този път не се получаваше. Беше на двайсет и осем години и лекарят й обясни, че е трудно да се каже защо веднъж е по-лесно да забременее от друг път. Ала тя си даваше сметка, че след всичко преживяно бе щастлива, че е забременяла втори път и бе благодарна, че има две деца. От време на време стоеше и се усмихваше докато ги наблюдаваше. После с Андрю отиваха в кухнята и правеха малки кейкчета или двете с Абигейл изрязваха хартиени кукли, майсторяха герданчета или картинки от спагети. Приятно й беше да е с тях, никога не се отегчаваше, нито се уморяваше от децата си.
Един предобед седеше в кухнята, четеше вестник и пиеше кафе, докато чакаше да дойде време да ги прибере от детската градина. Зърна едно заглавие в „Ню Йорк Таймс“, от което стомахът й се сви. Нюйоркски психиатър бе убил осиновеното си дете, шестгодишно момиченце, а съсипаната му истерична жена стояла безпомощна и го гледала. Очите й се насълзиха, докато четеше за случилото се. Беше невероятно, та той бе образован човек с голяма практика и преподавател в известен медицински колеж. А бе убил малкото им момиченце. Бяха я осиновили, след като първородното им дете бе загинало преди две години в злополука, която сега се подлагаше на съмнение. Грейс се разплака, когато прочете за това, искаше й се да успокои малкото момиченце, представяше си виковете му, докато баща му го биеше. Преживяваше всичко толкова картинно, че когато тръгна за училище, още плачеше. Докато вървяха с децата към къщи, тя мълчеше. Андрю попита майка си какво е станало.
— Нищо — каза първоначално тя, после размисли. Искаше да е откровена с него. — Тъжна съм.
— Защо, мамо? — Той бе на четири години, но бе най-съобразителното малко момченце, което познаваше. Приличаше напълно на Чарлс, като се изключи червената коса и сините очи, но чертите и изражението бяха на баща му. Не можеше да не се усмихне, когато го погледнеше, но днес, когато видя децата си, й стана дори още по-мъчно за убитото малко момиченце. — Защо си тъжна? — настояваше Андрю и очите й се напълниха със сълзи, когато му отговаряше.
— Някакъв мъж е наранил едно малко момиченце и се натъжих, когато го чух.
— Тя в болницата ли е? — попита той сериозно. Обичаше линейките, полицейските коли и сирените, макар че го плашеха малко. Но преди всичко го очароваха. Той бе енергично дете.
Грейс не знаеше какво да му каже, дали да не му спести, че детето е умряло. Това бе твърде много за едно четиригодишно момченце.
— Сигурно, Андрю. Изглежда тя е много болна.
— Нека й направим картинка. — Грейс кимна и завъртя главата си, за да не я види той, че плаче. За това малко момиченце вече нямаше да има картинки… нито любещи ръце… нито кой да го спаси.
През следващите няколко дни обществеността на Ню Йорк се разбуни. Хората бяха шокирани и ядосани. Учителите в частното училище, където тя бе учила в първи клас, се защитаваха, твърдейки, че не са подозирали нищо. Тя била крехко дете и лесно получавала синини, а и никога не казвала какво става вкъщи. Като чу това Грейс, се разгневи. Децата никога не си признаваха, че ги малтретират вкъщи, те по правило защитаваха мъчителите си. А учителите го знаеха и трябваше да бъдат непрекъснато нащрек.
В продължение на дни хората оставяха цветя и букети пред сградата на Парк авеню, където детето бе живяло, а когато Грейс и Чарлс минаха оттам на път за вечеря у приятели, Грейс усети, че ридание стиска гърлото й при гледката на голямо розово сърце, направено от малки рози и името на момиченцето изписано на розова панделка върху него.
— Не мога да го понеса — плачеше тя в носната кърпичка, която той й даде. — Аз знам какво е — прошепна тя… защо хората не разбират? Защо не виждат? Защо не спират тези безобразия? Защо никой не е подозирал какво става зад затворените врати, където са извършвани зверства? Истинската трагедия бе в това, че понякога хората знаят и не предприемат нищо. Тя искаше да се пребори именно с това безразличие. Искаше да разтърси хората и да ги събуди.
Читать дальше