Даниел Стийл - Горчива орис

— Сериозно ли говориш?

— Не. Шегувам се. А ти какво си мислиш? Разбира се, че говоря сериозно. Ще приемеш ли?

— Наистина? — Тя не можеше да повярва, гледаше го с недоверие, а той й се смееше.

— Разбира се, че наистина!

— О-о!

— Е?

— С удоволствие. — Наведе се и го целуна, а той я сграбчи пламенно.

Грейс повече не се върна на работа, те се ожениха шест седмици по-късно, през септември. Заминаха за две седмици на меден месец в Сейнт Бартс, после тя премести малкото си вещи при него. Чарлс обитаваше малка, но много елегантна градска къща на Шейсет и девета улица в Източен Ню Йорк. Живееха там от седмица, когато се стигна до първия им спор, който обаче доста се разгорещи. Тя настояваше да се върне на доброволната работа в „Сейнт Андрю“, той се страхуваше и искаше да я спре.

— Да не си луда? Помниш ли какво се случи последния път, когато отиде там? Категорично не! — Той беше непреклонен. Можеше да прави каквото поиска, но не и това. Нямаше намерение да промени мнението си.

— Това беше злополука — продължаваше да настоява тя, но Чарлс се заинати още повече.

— Това не беше злополука. Тези жени имат опасни съпрузи. А ти ги съветваш как да се отърват от тях и онези типове като нищо ще тръгнат след теб, както стана със Сам Джоунс. — По това време за нападението срещу Грейс и убийството на жена му и децата му той вече бе получил по-лека присъда от очакваната и дори щеше да бъде освободен по-рано от затвора. А доколкото им бе известно, вече бе в Синг Синг. — Няма да отидеш. Ако трябва, ще разговарям с отец Тим, Грейс, забрави за това.

— И с какво се очаква да се занимавам? — попита тя през сълзи. Беше на двайсет и три години и изобщо нямаше какво да прави, докато той се прибере от работа в шест часа. Не й позволяваше да работи и в адвокатската фирма. Можеше понякога да обядва с Уини, но това не запълваше времето й. А и Уини възнамеряваше да се премести във Филаделфия, за да е по-близо до майка си.

— Ще ходиш по магазините. Ще учиш. Ще намерим благотворителна организация и ти ще си в ръководството. Ще ходиш на кино. Ще ядеш бананов сплит. — Чарлс бе неотстъпчив. Опитваше се да се прибира всеки ден за обяд при нея, но понякога не можеше, а когато Грейс се обърна към отец Тим за подкрепа, той й я отказа. Въпреки желанието си и независимо колко добра бе тя в работата си, отец Тим подкрепи Чарлс за това решение. Вече й струвало твърде висока цена, а и беше време да престане да плаща за греховете на другите. Сега тя имаше собствен живот.

— Радвай се на съпруга си, бъди разумна, Грейс, заслужаваш го — мъдро й каза свещеникът, но Грейс все още недоволстваше и търсеше нови занимания.

Мислеше да кандидатства в някоя школа, но през ноември това стана спорен въпрос, шест седмици след сватбата им.

— Защо имаш толкова доволен вид? Приличаш на котка, която е погълнала канарче. — Чарлс тъкмо се бе прибрал вкъщи да обядва с нея. Той ставаше известен във фирмата с продължителните си обеди и партньорите му се шегуваха, че да имаш млада жена означава да работиш много. Ала той си даваше сметка, че му завиждат и биха дали всичко да са в неговата кожа… или боксерки. — Сега какво си намислила? — попита той, чудеше се дали не е намерила какво да прави. Тя бе нещастна от седмици заради забраната му за „Сейнт Андрю“. — Къде си ходила днес?

— На лекар.

— Как е тазът ти?

— Чудесно. Зараснал е много добре. — Тя се бе усмихнала широко, а той се смееше. Изглеждаше много миловидна, когато криеше някаква тайна. — Има обаче още нещо.

Лицето му стана сериозно.

— Нещо не е наред ли?

— Не. — Тя продължаваше да се усмихва, целуна го по устните и започна да разкопчава панталона му. Като се има предвид колко предпазливи бяха в секса в началото, наистина бяха напреднали доста оттогава. — Ще имаме бебе — прошепна тя, когато той се възбуди и тъкмо се готвеше да я хвърли на леглото, а той я погледна сепнато.

— Така ли? Сега?

— Не сега, глупчо. През юни. Изглежда съм забременяла в Сейнт Бартс.

— Оу! — Той щеше да стане баща за пръв път, на четирийсет и три години, и това окончателно го извади от релси. Никога през живота си не бе изпитвал подобно щастие, нямаше търпение да съобщи на целия свят. — Можем ли да се любим?

— Да не би да се шегуваш? — засмя се тя. — Можем да се любим до юни.

— Сигурна ли си, че няма да му навредим?

— Обещавам.

Любиха се както винаги, вместо да обядват, а после той си взе сандвич от улицата и се върна във фирмата. Животът му бе много по-прекрасен от когато и да било, много по-хубав, отколкото, когато бе женен за кинозвезда, много по-вълшебен от всяка любовна връзка, която бе имал като момче. Тя беше идеалната жена за него и той я обожаваше.