Даниел Стийл - Горчива орис

— Господи, Господи… Грейс… как си преживяла всичко това? — Той я прегърна още по-силно, притискаше главата й към гърдите си, неспособен дори да започне да проумява болката и злото, през които бе преминала. Единственото му желание сега беше вечно да я държи в ръцете си.

— Ами, просто го преживях — отговори му тя, — в известен смисъл обаче не съм. Излизала съм само с един мъж. Не съм правила секс с друг, освен с баща си. И не съм сигурна, че ще мога. Мъжът, който ме дрогира, ми каза, че направо съм била готова да го убия, когато се е опитал да ме докосне с ръка, и сигурно съм щяла да го направя. Струва ми се, че сексът никога повече няма да е част от живота ми. — И въпреки това… тя го целуна, той изобщо не я плашеше. Питаше се дали може да се научи да му вярва. Всъщност, ако той продължаваше да я желае след онова, което чу. Тя потърси очите му, искаше да открие някакъв признак за порицание, ала видя само тъга и съчувствие.

— Бих искал аз да го убия вместо теб. Как са могли да те изпратят в затвора заради това? Как са могли да са толкова слепи и подли?

— Понякога се случва така. — Тя не изпитваше горест. Отдавна бе приела фактите такива, каквито са. Ала съзнаваше, че ако сега той я предаде и разкаже на хората за миналото й, животът й в Ню Йорк ще бъде съсипан. Отново щеше да й се наложи да се мести, а тя не искаше. Разкриването означаваше, че тя му има огромно доверие, ала си струваше.

— Какво те кара да мислиш, че никога повече няма да можеш да бъдеш интимна с някого? Опитвала си изобщо?

— Не. Но не мога да си го представя, без да възродя кошмара.

— Ти си се разделила с миналото и си го загърбила. Защо да не преодолееш и това? Дължиш го на себе си, Грейс, и на онзи, който те обича. В случая, на мен — усмихна се той, а после й зададе друг въпрос:

— Би ли отишла на терапевт, ако имаш нужда? — попита я той внимателно, но тя не бе сигурна. Странно, но имаше чувството, че това би било предателство към Моли.

— Може би — отвърна тя несигурно, възможно бе дори терапията да не помогне.

— Имам чувството, че си по-силна, отколкото смяташ. Не знам защо, но си мисля, че в противен случай надали щеше да преживееш всичко. Струва ми се, че просто си уплашена, а и кой не би бил на твое място. Освен това, виждаш ли, не си стогодишна.

— На двайсет и три съм — гордо обяви тя все едно бе голямо постижение, а той се засмя и я целуна.

— Не се впечатлявам, хлапе. Аз съм почти двайсет години по-стар от теб. — През есента щеше да навърши четирийсет и три години и тя го знаеше.

После тя го погледна много сериозно.

— Кажи ми честно. Ще можеш ли да възприемеш моята история?

— Не виждам защо не. Вината е точно толкова твоя колкото и за нападението върху теб на улица „Деланси“. Ти си жертва, Грейс, на двама болни хора, които са те използвали. Ти не си направила нищо. Дори когато си била с него, не си имала избор. Всеки на твое място би направил същото. Всяко дете може да бъде тероризирано с мисълта, че помага на умиращата си майка. Как е било възможно да се противопоставиш? Никак. Ти си била просто жертва. Изглежда си продължила да бъдеш жертва докато напуснеш Чикаго и дойдеш в Ню Йорк през октомври миналата година. Не мислиш ли, че е време да промениш това положение? Минали са десет години от началото на кошмара. Това е почти половината ти живот. Не ти ли се струва, че вече имаш право на нормален живот? Мисля, че вече си го отвоювала — каза й той и я целуна силно, изразявайки всички емоции, които изпитваше към нея. Нямаше колебание относно чувствата си към нея.

Обичаше я от цялата си душа, искаше да приеме миналото й в замяна за бъдещето й.

— Обичам те. Влюбен съм в теб. Не ме интересува каква си, нито какво ти се е случило, само съжалявам, че си преживяла толкова много болка и страдания. Бих искал да премахна всичко това, да залича спомена за него, но не съм в състояние. Приемам те такава, каквато си, обичам те такава, каквато си, и единственото, което искам, е онова, което можем да си дадем един на друг. Искам да благодаря на щастливата си звезда за деня, в който влезе в кабинета ми. Не мога да повярвам, че съм бил толкова благословен да те намеря.

— Аз съм щастливата — рече тя, благоговееше пред отношението му. Не можеше да повярва на думите му. — Защо ми казваш всичко това? — попита тя, бе на път да се разплаче. Невъзможно й бе да го възприеме.

— Казвам ти го, защото е така. Защо не се отпуснеш и не спреш за малко да се притесняваш, да се насладиш на момента? Дълго време е имало за какво да се безпокоиш. Сега е мой ред. Ще се притеснявам и за двама ни. Става ли? — попита той, отново се приближи към нея и изтри сълзите от очите й. — Става ли?