Даниел Стийл - Горчива орис

— Хайде да отиваме в хотела. — Той й подаде ръка да стане и те тръгнаха бавно обратно, после спряха да ядат сладолед.

— Обичаш ли бананов сплит? — попита го тя небрежно, докато ближеше сладоледа, а той се усмихна.

В едни моменти приличаше на дете, а в други — на световната жена. Харесваше му контраста и комбинацията. Това бе предимството на младостта й, а то носеше безкрайни възможности и обещаваше привлекателно бъдеще. Искаше да има деца от нея, да живее с нея, да се люби с нея… но първо трябваше да яде сладолед с нея.

— Да, обичам бананов сплит — отвърна той усмихнат. — Защо?

— И аз. Хайде да ядем утре.

— Добре. Можем ли да се връщаме? — Отне им четири часа, за да стигнат до Хамптънс заради натовареното движение от Ню Йорк, вече наближаваше полунощ.

— Да, вече можем да се връщаме в хотела. — Тя му се усмихна, отново загадъчна и женствена. Сякаш зад облаците надничаха различни същества. Обичаше нейната игривост и това, че още не е съвсем пораснала.

Стаята им в странноприемницата беше с тапети на рози и мебели във викториански стил. Имаше малък мраморен умивалник, а леглото бе с балдахин, много хубаво. Чарлс бе поръчал в стаята да се изстудява шампанско и да поставят голям букет от любимите й цветя — люляк и рози.

— Помислил си за всичко. — Целуна го, когато затвориха вратата на стаята.

— Да — отвърна той, горд от себе си, — дори не мога да поръчам на секретарката си да се погрижи.

— По-добре недей. — Гледаше го щастлива как налива шампанско и й подава чашата, ала тя отпи само една малка глътка и седна. Беше твърде развълнувана, за да пие. Все едно бяха в меден месец, но очакването беше страшно и за двамата, особено като не знаеха чии призраци ще ги навестят.

— Уплашена ли си? — прошепна той докато си лягаха — той по пликчета, тя по нощница.

Тя кимна.

— И аз — призна той, а тя зарови лице във врата му и се сгуши в него.

Чарлс угаси светлината. В противоположния край на стаята остана да свети само една свещ. Беше незабравимо романтично.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя в ухото му след минута.

— Хайде да спим — прошепна и той.

— Наистина ли? — попита тя, беше озадачена и той се разсмя.

— Не… не точно…

Той я целуна, направо искаше вече да е свършил, но не смееше да посегне, не беше сигурен как да подходи, какво да направи, не искаше да събуди болката от множеството й рани. Беше малко по-трудно, отколкото очакваше. Ала докато се целуваха, той забрави за счупените й кости и грозотата на миналото бавно си отиваше от нея. Нямаше спомени, време, други хора, съществуваше само Чарлс и невероятната му нежност, безкрайната му страст и любов към нея, той се приближаваше все повече към нея и телата им се постепенно се сливаха, докато се превърнаха изведнъж в едно и тя усети как се разтваря в него и не може да издържа повече. Беше толкова съвършено, после внезапно двамата експлодираха едновременно и Грейс се отпусна в ръцете му напълно замаяна. Никога не бе изпитвала нещо толкова невероятно. Нямаше нищо общо със случилото се преди, нямаше спомен, нито болка, нямаше нищо друго, освен Чарлс и споделената им любов. Малко по-късно Грейс бе тази, която го пожела, която го възбуждаше и играеше с него, докато го докара на ръба на възбудата.

— О, Боже — каза той след това, — много си млада за мен, ще ме убиеш… но каква смърт! — А след това се сепна дали не е направил погрешна стъпка и я погледна ужасен, но тя се засмя. Всичко беше наред за тяхно общо учудване.

На следващия ден го накара да й купи бананов сплит и прекараха почивните дни чудесно. Повечето време останаха в стаята си, откриваха се един друг, а през останалите часове бяха на плажа, на слънце. Когато се върнаха в Ню Йорк в неделя вечерта, отидоха в нейното легло и отново се любиха, за да са сигурни, че магията няма да се загуби в апартамента й. Чарлс дори реши, че е още по-добре.

— Между другото — той се преобърна сънено след това и й прошепна, — уволнена си, Грейс.

Тя тъкмо се унасяше, но при думите му се сепна. Какво й казваше той? Защо го правеше. Тя погледна уплашено.

— Какво? — почти изкрещя Грейс в тъмното и той изненадан отвори очи. — Какво искаш да кажеш?

Тя го гледаше втренчено.

— Чу ме. Уволнена си.

Той се усмихваше щастливо.

— Защо? — Тя бе на път да се разплаче. Беше й приятно да работи за него, особено сега, а същата седмица предстоеше да се върне на работа. Не беше честно. Какво правеше той?

— Не спя със секретарките си — обясни той и после се ухили доволно. — Не ме гледай толкова уплашено. Имам на ум нова работа за теб. Едно стъпало по-високо или на мен поне така ми се струва, зависи как го приемаш ти. Какво ще кажеш да станеш моя жена? — Той бе съвсем разбуден вече, а тя се вцепени. Трепереше, когато го попита: