Даниел Стийл - Горчива орис

— Каза ли им какво ти е сторил? — попита той обезпокоен, искаше да промени хода на събитията и се измъчваше, че е невъзможно.

— Разбира се, че не. Не можех да причиня това на майка ми. Нито на него. Мислех си, че му дължа пълно мълчание. Предполагам, че бях също толкова луда, колкото и той, но по мой собствен начин. Точно това става с децата и жените в такива ситуации. Те никога не си признават. Готови са по-скоро да умрат. Когато същата вечер ме арестуваха, повикаха психиатърка да разговаря с мен и тя ме изпрати на изследване в болницата, където откриха, че той ме е изнасилил или по-точно, че „някой е имал сношение“ с мен, според районния прокурор.

— Каза ли им изобщо истината?

— Не веднага. Моли, психиатърката, ме убеждаваше да й кажа. Тя знаеше. Ала аз я лъжех. Той продължаваше да ми е баща. Накрая обаче адвокатът ми преодоля съпротивата ми и аз им разказах.

— А после какво? Предполагам, че са те пуснали.

— Нищо подобно. Обвинението измисли версията, че съм искала да получа парите на баща си, затова съм го убила, за да взема всичко. „Всичко“ се свеждаше до една неголяма, но напълно ипотекирана къща и половината от адвокатската му практика, която бе доста по-ограничена от твоята. Все едно, нямах право на наследство, след като го бях убила. Нямах приятели. Не бях споделяла с никого. Учителите ми свидетелстваха, че съм разсеяна и странна, съучениците ми казаха, че не ме познават. Беше лесно да се повярва, че аз просто съм се нахвърлила и съм го убила. Неговият партньор излъга и твърдеше, че след погребението съм го разпитвала за татковите пари. Не бях разменила и дума с него, но той твърдеше, че татко му дължи много пари. Накрая той прибра всичко и ми остави петдесет хиляди долара с условието да напусна града и да не предявявам никакви претенции. Така и направих — между другото, още пазя парите. Не знам защо, но не мога да ги харча.

— Районният прокурор реши обаче, че аз съм убила баща си заради парите и че вероятно съм била с някой друг, а когато съм се прибрала вкъщи, баща ми се е ядосал и ми се е скарал, затова съм го убила. — Тя се усмихна горчиво при спомена за всяка подробност. — Обвинението дори представи версията, че съм се опитала да съблазня баща си. Намериха нощницата ми на пода, където той я хвърли, след като я разкъса, и твърдяха, че вероятно съм му се предлагала, а когато той не ме е пожелал, съм го застреляла. Обвиниха ме в убийство първа степен, за което присъдата е смъртно наказание. Бях седемнайсетгодишна, но ме съдиха като пълнолетна. Освен Моли и Дейвид, адвоката ми, никой друг не ми повярва. Баща ми беше твърде добър, твърде идеален, твърде обичан от обществото. Всички ме мразеха задето съм го убила. Дори признаването на истината не ме спаси. Беше твърде късно. Всички го обичаха.

— Осъдиха ме за непредумишлено убийство и получих две години затвор и две — условно. Изкарах близо две пълни години в изправителния център „Дуайт“, където — тя му се усмихна тъжно — завърших задочно колеж и придобих степен административен помощник. Всъщност то си беше истинско образование. Ако не бяха две затворнички — Люана и Сали, които бяха любовници, досега да съм мъртва. Една вечер ме похити затворническа банда, възнамеряваха да ме насилват сексуално и да ме превърнат в тяхна робиня, но Сали, моята съкилийничка, и Люана, приятелката й, ги спряха. Те бяха най-безмилостните, но и най-чудесните жени, които познавам и те ме спасиха. След това никой не смееше да ме докосне, а те също се държаха добре. Дори не знам къде са сега. Люана вероятно още е в затвора, а Сали би трябвало да е излязла, освен ако не е направила някоя глупост, за да остане с Люана. Когато ме освобождаваха, те ми поръчаха да ги забравя и да оставя всичко зад себе си.

— Повече никога не се върнах вкъщи, а когато отидох в Чикаго, служителят, който трябваше да ме контролира по време на условната присъда, ме заплашваше да ме върне обратно в затвора, ако не спя с него. Някак си успях да се справя. А ти знаеш в общи линии останалото. Разказах ти го предишната вечер. Работих в Чикаго две години, докато изтече условната присъда. Никой нямаше представа къде съм била, нито откъде съм родом. Дори не им минаваше през ум, че съм била в затвора, нито че съм убила баща си. Не знаеха нищо. Ти си първият човек, на когото разказвам, след Дейвид и Моли. — Когато свърши се почувства изтощена, но на душата й олекна. Изпитваше облекчение, че сподели с него всичко.

— А отец Тим? Той знае ли?

— Само предполага, но никога не съм му казвала нищо. Не мисля, че е необходимо. Работих в „Сейнт Мери“ в Чикаго и сега в „Сейнт Андрю“, защото по този начин изплащам греха си. А и защото така мога да предотвратя възможността на някое нещастно дете да му се случи същото като на мен.