Даниел Стийл - Горчива орис

— Да ти кажа право, не мисля, че някой изобщо го интересува. Освен нас. Всички са заети и скапват живота си. Да ти кажа право, аз не мисля, че ние разсипваме нашия. Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. — Повтори й същото, когато се върна с обяда. Освен това донесе със себе си малка синя кутийка, в която имаше тънка златна гривна.

— А това защо? — попита тя, стъписана от щедростта му. Беше я взел от „Тифани“, подхождаше й чудесно, ала тя не бе сигурна дали трябва да я приеме.

Той се разсмя.

— Знаеш ли какъв ден е днес?

Тя поклати глава. Беше изгубила представа за датите, докато бе в болницата. Прекара там четвърти юли, но не обърна голямо внимание.

— Днес е рожденият ти ден, глупаво момиче. Затова ги накарах да те изпишат днес вместо в понеделник. Не можеш да останеш в болницата на рождения си ден! — Сълзи напълниха очите й, когато разбра какво е направил той, дори бе донесъл малка торта от „Грийнбъргс“. Беше цялата шоколадова, много богата, невероятно сладка и вкусна.

— Как направи всичко това за мен? — Тя се почувства засрамена, но много доволна. След нападението само я глезеше. Никой не бе се държал така мило към нея през целия й живот.

— С лекота — отвърна той. — Нямам деца. Може би трябва да те осиновя. Това е идея. И по всяка вероятност това ще опрости нещата за теб, нали? — Тя се засмя на предложението. Сигурно щеше да е по-лесно, отколкото да трябва да се справя с чувствата и страховете си от евентуална връзка с него.

След като се върна в апартамента, отношенията им се промениха на пръв поглед незабележимо. Бяха много по-интимни, по-близки и им ставаше все по-трудно да се преструват, че са просто приятели. Изведнъж се оказаха насаме без сестрите наоколо, които да присъстват на срещите им или да ги прекъсват. Отначало Грейс се срамуваше, а той се правеше, че не забелязва. Беше донесъл смешна касинка на медицинска сестра заедно с тортата, обяда и подаръка, сложи си я и я накара да си легне, за да почива. Гледа заедно с нея телевизия и приготви вечеря в малката й кухня. Тя настояваше да помага, но въпреки протестите й той я настани да седне на стол и да гледа.

— Не съм безпомощна, разбери — възпротиви се тя бурно.

— Безпомощна си. Не забравяй, шефът съм аз — разпореди се той и тя се засмя. Беше толкова приятно да е с него и толкова удобно. След вечеря се изтегнаха на леглото й, разговаряха, той държеше ръката й, но бе много уплашен да стигне малко по-далече и се питаше какво ще се случи, ако го направи. Най-сетне, след като му бе невъзможно да издържа повече, той се обърна и я попита за онова, което искаше да разбере от седмици.

— Страхуваш ли се от мен, Грейс? Имам предвид физически… не искам да правя нищо, което ще те уплаши или нарани.

Тя бе трогната от въпроса му. От два часа лежеше до нея на леглото и държеше ръката й. Бяха като стари приятели, ала помежду им несъмнено протичаше ток. А сега уплашеният бе Чарлс. Не искаше да прави нищо, което би застрашило връзката им или заради което би я загубил.

— Понякога се страхувам от мъжете — откровено отговори тя.

— Някой ти е причинил нещо ужасно, нали? — Грейс кимна в отговор. — Непознат? — Тя поклати глава и последва дълга пауза.

— Баща ми. — Имаше и други неща и тя знаеше, че ще трябва да му ги обясни. Тя въздъхна, взе ръката му и целуна пръстите му. — През целия ми живот хората са се опитвали да ме наранят или да се възползват от мен. След… след смъртта му… първият ми шеф се опита да ме съблазни. Беше женен, не знам… беше толкова противно. Той просто смяташе, че има право да ме използва. Друг мъж, с който имах делови отношения, се опита да стори същото. — Говореше за Луис Маркес, все още не искаше да обяснява всичко докрай на Чарлс, макар да си даваше сметка, че ако връзката им стане сериозна, ще й се наложи. — Този мъж ме заплашваше, че ако не спя с него, ще загубя работата си. Идваше в жилището ми. Беше отвратително… имаше един друг, с когото излизах. Но и той направи същото — използва ме, измами ме, не даваше пет пари. Сложи нещо в питието ми и на мен ми стана много лошо. Но в крайна сметка не ме изнасили. Отначало бях уплашена, че може би го е направил, след като ме е дрогирал, но не беше. Само дето след това ме направи на глупачка. Беше истинско копеле.

Чарлс я гледаше изумен. Не можеше да си представи, че хората бяха способни на подобни низости. Особено към някой, когото познаваше. Беше потресаващо.

— Как разбра, че не те е изнасилил? — попита я той с мъка в гласа, не го напускаше мисълта какво е преживяла тя.