Даниел Стийл - Горчива орис

Тя се засмя на думите му, а гласът й бе дълбок и еротичен както лежеше на леглото, тя искаше да си позволи да му повярва, ала знаеше, че не може… или можеше?

— Просто не знам — Грейс продължаваше да звучи нервно.

— Не е необходимо сега да знаеш каквото и да било… освен дали е удобно да те посещавам. Само това трябва да решиш в момента. Страхувах се, че ще се паникьосаш и ще подлудееш като останеш сама и размислиш.

— Така беше… тази вечер… — призна си тя с усмивка на малко момиченце. — Тъкмо ме бе обзела паниката какво правим с теб.

— Не правим нищо, затова просто затвори и се успокой. А тези дни — говореше нежно и грижовно, — когато се почувстваш достатъчно силна, искам да ми разкажеш какво ти се е случило в миналото. Не можеш да очакваш от мен да те разбера, докато се държиш така. Казвала ли си някога на някого? — Той истински се безпокоеше. Как бе възможно тя да живее с всичките си грозни тайни?

— На двама души — сподели тя. — На една чудесна жена, която познавах, терапевтка… тя загина в самолетна катастрофа през медения си месец преди близо три години. И на един мъж, който бе мой адвокат, но не съм разговаряла с него много отдавна.

— Не си имала голям късмет, нали, Грейс?

Тя поклати тъжно глава и сви рамене.

— Не знам… по-късно имах. Не мога да се оплача. — Реши се да направи голяма стъпка. — Имах късмет, когато те срещнах. — Изричането на тези думи почти я задуши и той разбра.

— Не такъв късмет като моя. А сега заспивай, любима… — нежно каза той в слушалката. — Ще дойда по обяд. А може би ще се върна и за вечеря. Може би ще ти донеса нещо от „21“.

— Мислех да водя там Уини следващата седмица — виновно си призна тя.

— Ще имаш много време за това, когато се оправиш. А сега заспивай — прошепна й той, искаше му се да може да я прегърне и да я защити от всичко. Тя го караше да се чувства различно, отколкото с всяка друга жена преди. Единственото му желание бе да се грижи за нея и да я пази от злото. Бе преживяла толкова ужасни неща, дори и преди седмица. Ала сега той бе решен да промени всичко.

Пожелаха си лека нощ и затвориха, а тя дълго не заспа, увлечена в мисли по него. Плашеше я с думите си, с постоянното си внимание, ала странно, колкото и страшно да бе, харесваше й. Усещаше как стомахът й се свива, не бе чувствала това към никой мъж преди Чарлс Макензи.

На другия ден Чарлс я посети два пъти, а през следващите три седмици идваше по веднъж или два пъти дневно, докато най-сетне я изписаха от „Белвю“. Тя вече се придвижваше по-лесно с патериците и се обслужваше сама, но все още не беше достатъчно издръжлива, както би искала. Лекарят й препоръча да изчака още две седмици, преди да се върне на работа.

Чарлс се справяше с помощта на временни секретарки и Грейс се чувстваше много виновна, ала той най-много настояваше да не бърза да се връща на работа, изобщо да не се появява, докато не се усети готова.

В болницата прекарваха часове заедно. Тя съзнаваше, че за да е с нея той отменяше всичките си ангажименти, ала се преструваше, че не забелязва. Смееха се, разговаряха, играеха карти, той се шегуваше с нея. Не я насилваше да споделя тайните си, помагаше й да се разхожда по коридора и я уверяваше, че не се вижда никакъв белег, а когато тя се оплака колко неприятни са болничните халати, той й купи луксозни нощници от „Пратези“. В известен смисъл тези неща я притесняваха, тя все още бе неспокойна, тревожеше се докъде ще доведе всичко това, ала вече не бе възможно да го спре. Ако той не дойдеше на обяд, тя не се хранеше, а ако го нямаше вечер, чувстваше се толкова самотна, че едва издържаше. Всеки път, когато зърваше лицето му на вратата на болничната стая, тя заприличваше на дете, което е открило единствения си приятел или мечето си, или дори майка си. Той се грижеше за всичко, свързано с нея, говореше с лекари, обаждаше се на консултанти, уреди застраховката й. Никой във фирмата нямаше представа доколко е близък с нея, дори Уини не знаеше по колко време прекарваха заедно. Животът бе научил Грейс да пази тайните си.

Ала щом се прибра вкъщи, тя се уплаши, че всичко ще се промени. Притеснението й продължи обаче два часа, след което той се появи в апартамента й с шампанско, балони и обяд като за пикник. Преди това я бе докарал в лимузина под наем от болницата и я бе оставил за малко сама, за да свърши някои задачи.

— Какво ще си помислят хората? — попита го тя, докато се возеха в колата от болницата към Осемдесет и четвърта улица. Тя си въобразяваше, че едва ли не всички знаят как шефът й стои по цял ден при нея и това ще се появи написано на улични плакати.