Даниел Стийл - Горчива орис

— Искам да се върна на работа. — Бяха я предупредили, че още месец-два ще е на патерици, но тя все едно искаше да се върне на работа щом излезе от болницата. Нямаше какво друго да прави. Искаше също да посещава „Сейнт Андрю“ веднага щом й позволяха.

— Не бъди припряна, Грейс. Защо не си вземеш малко отпуска, когато излезеш и не се позабавляваш някъде?

Ала тя само се изсмя на идеята.

— Къде? На Ривиерата?

Не разполагаше с толкова време да отиде задълго, където и да е. Може би само прекарване на почивните дни в Атлантик Сити. Не очакваше ваканция. Не бе работила във фирмата достатъчно дълго, за да поиска една седмица отпуск. Знаеше, че преди да може да излезе две седмици, трябва да е работила година. И без това, както й бе казал той, фирмата трябваше да плати всичко онова, което застраховката й не покриваше. Трите седмици в „Белвю“ и медицинските манипулации щяха да струват близо петдесет хиляди долара.

— Разбира се, защо да не отидеш на Ривиерата? Можеш да си наемеш яхта — пошегува се с нея Чарлс. — Позабавлявай се малко за промяна. — Тя се разсмя и двамата седнаха да поговорят малко. Беше учудена колко приятен е разговорът с него, а той сякаш нямаше желание да ходи никъде другаде. Все още беше там, когато нейната сестра отиде да обядва и дори й помогна да стигне накуцвайки до стола, стиснала го здраво под ръка, внимателно нагласи възглавница зад гърба си, когато седна победоносно, но все още бледа и изтощена.

— Защо никога не сте имал деца? — попита тя изведнъж, когато се настаниха и започнаха да бъбрят, а той се смути и й сипа чаша джинджифилово пиво. От него щеше да стане страхотен баща, помисли си тя, но не му го каза.

— Жена ми мразеше децата — усмихна се Чарлс. — Тя самата искаше да е детето. Актрисите са такива. А аз се предадох — обясни й той малко притеснено.

— Съжалявате ли? Че нямате деца, искам да кажа? — Това го накара да се почувства много стар, все едно, че сега бе твърде късно и той се засмя, след като за миг се замисли сериозно.

— Понякога. След като Мишел ме напусна, все си мислех, че ще се оженя отново и ще имам деца. Но изглежда няма да стане. Струва ми се, че вече ми е твърде удобно така, за да правя такава радикална стъпка отново.

През последните две години той не си правеше вече труда да си търси сериозна партньорка. Чувстваше се добре с мимолетните си връзки, със свободата и независимостта си. Изкушаваше да продължи така цял живот. Ала въпросът, който тя му зададе, му откри нова възможност.

— А ти? Защо не искаш съпруг и деца? — Вече знаеше за нея много повече, но въпросът му я изненада. За Грейс той бе зададен без основание.

— Какво ви кара да мислите така? — Тя отвърна поглед от него с неудобство, уплашена от въпроса му. Ала когато го погледна отново в очите, прочете в тях, че може да му вярва. — Откъде знаете, че мисля точно така?

— Момиче на твоята възраст не прекарва цялото си време като доброволка и с шейсетгодишни стари моми като Уини, освен ако не отхвърля мисълта за съпруг. Сигурно съм прав? — попита я той и я гледаше многозначително с усмивка.

— Прав сте.

— Защо?

Тя замълча задълго, преди да заговори. Не искаше да го лъже, но и нямаше намерение да му каже истината.

— Това е дълга история.

— Има ли нещо общо с родителите ти? — Очите му проникваха в нейните, но бяха много мили. Той вече бе доказал, че може да му се вярва и че се грижи за нейното добро.

— Да.

— Много лошо ли беше? — Тя кимна и той усети дълбока мъка заради нея. Болеше го като си помислеше, че някой я е наранил. — Някой помогна ли ти?

— Дълго време — не, а и беше твърде късно. Всичко бе свършило.

— Никога не е свършило и никога не е късно. Не бива да живееш с болката до края на живота си, Грейс. Трябва да се освободиш от нея и да имаш бъдеще с някой свестен човек. — Той проявяваше собственическо чувство и искаше тя да има добро, солидно бъдеще.

— Имам настояще, което означава за мен много повече. Освен това никога през живота си не съм имала каквото имам сега. Не искам твърде много от бъдещето — отвърна тихо Грейс с тъжна физиономия.

— Но трябва — той се опита да я амбицира. — Толкова си млада, на практика си на половината на годините ми. Животът ти току-що започва.

Ала тя само поклати глава с усмивка, от която лъхаше зрялост и тъга.

— Повярвайте ми, Чарлс — той бе настоял да го нарича по име откакто бе в болницата, — животът ми не започва. Той е наполовина свършен.

— Това е само чувство. Той няма да е свършен още дълго и точно затова имаш нужда от нещо повече от работата си при мен и в „Сейнт Андрю“.