Даниел Стийл - Горчива орис

— Не можеш да си представиш какво й е причинил онзи тип, Чарлс. Това е нечовешко.

— Ще се оправи ли? — попита го тъжно Чарлс.

Мисълта подобно нещо да сполети нея или който и да било друг му беше ненавистна. С изненада установи колко много я е заобичал. Тя бе много млада, можеше да му е дъщеря, даде си сметка той, чувстваше се странно.

— Може и да се оправи — отговори лекарят. — Засега е трудно да се каже. Другите наранявания ще минат, но проблемът е главата. Възможно е дори да няма последици, но има и лош вариант. Всичко зависи от това дали ще дойде на себе си през следващите няколко дни. Не се нуждае от мозъчна операция, за щастие, ала известно време ще има оток. Трябва да сме търпеливи. Приятелка ли ти е?

— Секретарката ми.

— Какъв срам. Тя е направо дете, както видях от картона й. И май няма семейство, нали?

— Не знам точно. Не говори за това. Никога не е споделяла с мен. — Замисли се каква ли е ситуацията при нея. Никога не говореше за личния си живот и за семейството. Не знаеше почти нищо за нея.

— Разговарях с монахинята, която седи при нея. Свещеникът, който е бил преди това, очевидно си е отишъл да си почива. Сестрата твърди, че тя си няма никой на света. Това е доста трудно за младо момиче като нея. Според сестрата тя е много красива, макар че сега това е трудно да се каже. Пластичният хирург обаче я е оперирал и тя ще се оправи. Само главата ни тревожи.

Когато затвори, на Чарлс му прилоша. Беше твърде много, за да го понесе. И как така тя нямала семейство? Как е възможно да е сама на двайсет и една години. За него това бе неразбираемо. С нея имаше само свещеник и монахиня. Трудно бе за вярване, че си няма никого, но вероятно беше точно така.

Той остана на бюрото още един час, опитваше се да работи, ала не стигаше доникъде, накрая не издържа.

В седем часа взе такси за „Белвю“ и отиде право в интензивното. Сестра Юджин също вече си бе тръгнала, макар че от „Сейнт Андрю“ се обаждаха периодично да чуят новините, а отец Тим бе обещал да се върне през нощта, когато нещата в приюта малко се успокоят. С нея бяха останали само сестри и от сутринта до момента нищо не бе се променило.

Чарлс отиде и поседя малко до нея, не можеше да повярва, че тя може да изглежда така. Щеше да е напълно неузнаваема, ако не бяха дългите й тънки пръсти. Той подържа ръката й в своята и нежно я погали.

— Здравей, Грейс, дойдох да те видя. — Той говореше тихо, за да не безпокои никого, ала искаше да й каже нещо, макар шансът тя да го чуе да бе незначителен, въпреки че в нейното състояние не изглеждаше да е възможно. — Ще се оправиш, ще видиш… и не забравяй за вечерята в „21“. Ако побързаш и се оправиш, аз лично ще те заведа… знаеш ли, ще е прекрасно, ако отвориш очи заради нас… така не е толкова вълнуващо… отвори очи… точно така, Грейс… отвори очи… — Той продължи да нарежда успокояващо и тъкмо мислеше да си тръгне, когато ресниците й потрепнаха и той даде знак на сестрите. Сърцето му се разтуптя от видяното. Оцеляването й бе от жизненоважно значение за него. Той искаше тя да живее. Едва я познаваше, ала не искаше да я загуби. — Мисля, че помръдна клепачи — обясни той.

— Вероятно е просто рефлекторно — отвърна сестрата със съчувствена усмивка. Ала после отново ресниците й потрепнаха и сестрата стана, за да я наблюдава.

— Раздвижи очи, Грейс — тихо продължи той. — Хайде, знам, че можеш. Можеш. — И тя успя. За кратко ги отвори, простена и пак ги затвори. Искаше му се да изкрещи от вълнение. — Какво означава това? — попита той сестрата.

— Че започва да идва на себе си. — Тя му се усмихна. — Ще извикам лекаря.

— Това бе страхотно, Грейс — похвали я той, галеше пръстите й отново, пламенно желаеше тя да оживее, само, за да докаже, че може и за да не даде живота си на един престъпник, който не го заслужаваше. — Хайде, Грейс… не можеш само да лежиш и да спиш… имаме работа… какво стана с писмото, което ми обеща… — Говореше каквото му дойде на ум, а после едва не се разрева, когато тя се намръщи, отвори отново очи и се вгледа безизразно в него.

— … Какво… писмо?… — успя да изрече тя през посинените си подпухнали устни, после отново затвори очи и Чарлс не се сдържа и се разплака. Сълзите се търкаляха по бузите му, а той не откъсваше поглед от нея. Тя го бе чула. Когато лекарят дойде, Чарлс му обясни какво е станало. Направиха й още една енцефалограма, мозъчните й вълни бяха нормални, реакциите й бавно се възвръщаха. Тя извъртя глава, когато те се опитаха да насочат светлина в очите й, стенеше и плачеше, когато я докосваха. Цялата бе една голяма болка, но според лекарите това бе много добър признак. Докато се оправи щеше да премине през много трудни състояния.