Даниел Стийл - Горчива орис

Полицаите я откриха през нощта при късните си патрулни обиколки, паднала във входа. Побутнаха я с прътовете си, както правеха с пияниците, а после един от тях видя кръвта по пръта си, която проблесна на уличната светлина.

— По дяволите — изруга той и повика партньора си, — бързо се обади за линейка, бързо! — Офицерът коленичи до Грейс и опипа пулса й. Едва се чувстваше, но все още го имаше. А като я преобърна бавно по гръб, той видя колко зле е пребита. Лицето й бе покрито с кръв, косата й се бе сплъстила. Не знаеше дали няма счупени кости или вътрешни наранявания, задъхваше се дори както бе в безсъзнание. След минута при него дойде и партньорът му.

— Какво става?

— Лошо… облеклото й не е като за този квартал. Един Господ знае откъде идва. — Той отвори ръчната й чанта и погледна в портфейла й, докато чакаха да дойде линейка от „Белвю“. — Живее на Осемдесет и четвърта, доста далече от дома си е дошла. Трябвало е да внимава, а не да върви оттук пеша.

— Надолу по улицата има приют — сети се полицаят, който извика линейката, а другият отново провери пулса й и пъхна чантата под главата й, когато я изнесоха внимателно на улицата. — Може да е работила там. Ако искаш ще проверя, когато ти се качиш на линейката. — Единият от тях трябваше да я придружи, за да подготви рапорта, ако тя изобщо оцелееше толкова дълго. Не им изглеждаше никак добре, пулсът й отслабваше, дишането й едва се чувстваше.

Линейката дойде след по-малко от десет минути, с пусната сирена, а санитарите бързо я качиха отзад, подадоха й кислород и прибраха платформата в колата.

— Имате ли представа доколко тежко е състоянието й? — попита едно от ченгетата санитаря. Грейс бе в безсъзнание и не бе помръднала, откакто бяха я намерили. Само се задъхваше, а те й подаваха кислород с маска.

— Не изглежда добре — честно отвърна санитарят. — Има нараняване на главата. Това може да означава всичко. — От смърт до забавяне на движенията или постоянна кома. Те не можеха да кажат точно. Видът й бе ужасен на светлината, докато се носеха към „Белвю“.

Лицето й бе смазано до неузнаваемост, очите й бяха подути и затворени, на врата й имаше рана от нож, а когато разтвориха ризата и джинсите й установиха колко лоши са синините там. Нападателят почти я бе убил.

— Много е зле — прошепна санитарят на полицая. — На края на силите си е. Дали онзи я е познавал? Как се казва?

Полицаят пак отвори портфейла й и прочете името й високо на един от санитарите. Щяха да имат много работа. Трябваше да я поддържат жива, докато стигнат до „Белвю“.

— Хайде, Грейс… отвори очи… добре си… ние няма да те нараним… водим те в болницата, Грейс… Грейс… Грейс… по дяволите… — Правеха й венозно преливане и непрекъснато контролираха кръвното й налягане, което започна да пада рязко. — Ще я изпуснем — обърна се санитарят към колегата си. Кръвното налягане падаше, падаше, падаше… и после изчезна, но санитарите действаха незабавно, единият от тях, само с един замах я освободи от сутиена, взе дефибрилатор и го сложи на гърдите й.

— Отдръпнете се — предупреди той полицая, а в този момент линейката навлезе в алеята към болницата, — измъкнах я. — Тялото й прие силния токов удар и сърцето й отново започна да бие, а шофьорът вече отваряше вратите и се видя как към линейката тичаха двама помощници от спешното отделение.

— Преди секунда сърцето й бе спряло — обясни санитарят, който бе използвал дефибрилатора, и покри голият й гръден кош със сакото й. — Струва ми се, че имаме работа с вътрешен кръвоизлив… нараняване на главата… — Каза им всичко, което знаеше и беше видял, докато петимата тичешком влязоха в спешното отделение и продължиха край носилките на колела. Когато влязоха вътре, кръвното й налягане отново започна да пада, ала този път сърцето й не спря. Продължиха да правят венозно преливане, дойде главният лекар с три сестри и започна да дава нареждания, а санитарите и полицаят отидоха в приемната да попълват документите.

— Господи, тя е смляна от бой — каза един от санитарите на полицая. — Знаете ли какво се е случило?

— Средностатистическо нюйоркско хулиганство — отвърна унило полицаят. От шофьорската й книжка разбра, че е двайсет и две годишна. Беше твърде млада, за да даде живота си на някакъв нападател. Всъщност никоя възраст не бе подходяща за това, да не говорим за младо същество като нея. Не можеше да се каже дали е била красива или дали ще е, дори дали изобщо ще оживее, което изглеждаше съмнително.