Даниел Стийл - Горчива орис

— Да, аз съм — отвърна отец Тим без колебание. — Как е тя?

— Преживя операцията. Извадихме й далака, оправихме бъбреците й и сложихме пирон на тазовата кост. Това момиче е късметлия, защото успяхме да направим всичко това наведнъж. А пластичният хирург поработи върху лицето й и се кълне, че нищо няма да й личи. Голямата въпросителна сега е нараняването на главата. Всичко изглежда наред на енцефалограмата, ала човек никога не знае. Понякога се случва всичко да изглежда наред, а болният никога повече да не се събуди и да остане в кома. Все още не знаем нищо. Ще научим повече през следващите няколко дни, отче, съжалявам. — Той го докосна по ръката и кимна на младата монахиня, преди да се оттегли да почива. Момичето беше тежък случай, но поне беше оцеляла и не бяха я изпуснали. В някои мигове бе само на една крачка от смъртта. Но Грейс бе извадила късмет.

Преди лекарят да си тръгне, отец Тим му благодари и го попита кога могат да я видят, а той им отговори, че щом излезе от реанимацията след няколко часа, ще я качат горе в интензивното. Двамата със сестра Юджин отидоха в закусвалнята да хапнат нещо, тя каза на отец Тим, че трябва да се прибере вкъщи да си почине, ала той не искаше да си тръгне.

— Мислех си, че може би трябва да се обадим в работата й. Никой, освен нас не знае какво й се е случило. Сигурно се чудят защо ли не е отишла.

Наистина бе точно така. Чарлс Макензи накара една от секретарките да я потърси вкъщи и тя й звъни пет-шест пъти, но никой не отговаряше. Нищо чудно още да не бе завършила романтично преживяване от почивните дни, но той продължаваше да твърди, че тя не е такава. Нямаше представа на кой друг да се обади, възможно бе да се е подхлъзнала и да е ударила главата си във ваната. Дори мислеше да намери старшият полицейски офицер в районния участък, ала реши да изчака да мине обяд. Когато се върна след почивката, съобщиха му, че го търси отец Тимъти Финеган и секретарката, която прие обаждането, каза, че е за Грейс.

— Свържете ме — каза той и вдигна телефона с внезапно обзело го неприятно чувство.

— Ало?

— Господин Макензи?

— Да, отче, какво мога да направя за вас?

— Опасявам се, нищо. Става дума за Грейс.

Чарлс почувства, че кръвта му се смразява. Нямаше нужда от повече думи, за да разбере, че й се е случило нещо ужасно.

— Тя добре ли е?

Настъпи безкрайна тишина.

— Страхувам се, че не. Миналата нощ е преживяла ужасно произшествие. Била е нападната и пребита, след като си е тръгнала от приюта „Сейнт Андрю“, където работи доброволно. Било е късно и… още не знаем подробностите, но се страхуваме, че може да е бил побеснелият съпруг на една от нашите пациентки. В събота той е убил жена си и децата си. Не сме сигурни, че той е нападнал Грейс. Ала който и да е бил, е нанесъл побоя, с цел да я убие.

— Къде е тя? — Ръката на Чарлс трепереше, когато вземаше химикалката и бележника си.

— В „Белвю“. Тъкмо излезе от операция.

— Доколко е зле? — Толкова бе несправедливо това да се случи на младо, енергично и красиво същество като нея.

— Доста зле. Загуби далака си, макар лекарят да казва, че може да живее без него. Увредени са бъбреците, счупени са тазът й и няколко ребра. Лицето й е лошо засегнато, наранил е и гърлото й, макар и повърхностно. Най-лошото е, че има травма на главата. Сега това е най-голямата грижа. Казват, че трябва да се изчака, за да се види какви ще са последиците. Съжалявам, че се обаждам с толкова лоши новини. Просто реших, че трябва да знаете. — А после, без сам да разбира защо реши да му каже друго, чувстваше, че Чарлс трябва да го научи: — Тя мисли много за вас, господин Макензи. Смята, че сте изключителен човек.

— Аз също много мисля за нея. Има ли нещо, което можем да направим за нея на този етап?

— Да се молим.

— Ще се моля, отче, ще се моля. И благодаря ви. Обадете ми се щом има някаква промяна, нали?

— Разбира се.

В момента, в който затвори, Чарлс Макензи се обади на шефа на „Белвю“, неврохирург, когото познаваше добре и го помоли веднага да провери какво става с Грейс. Шефът на болницата обеща да я сложи в отделна стая и да се погрижи тя да има лични медицински сестри. Ала първо щеше да остане в интензивното, където бяха специалистите по травмите.

Чарлс не можеше да повярва на ушите си, когато се обади в болницата. Спомни си, че я предупреждаваше колко е опасен кварталът и че трябва да взима таксита. А сега ето какво се бе случило. До края на следобеда беше не на себе си, в пет часа се обади и попита няма ли някакво подобрение. Тя вече беше в интензивното, ала нямаше новини. Положението й продължаваше да е критично. В шест часа той все още беше във фирмата, когато го потърси приятелят му, неврохирургът.