Даниел Стийл - Горчива орис

Същата вечер си остана вкъщи и гледа телевизия, но се обади на Уини и й съобщи за вечерята в „21“, а Уини толкова се развълнува, че каза как нямало да спи, докато дойде денят за ресторанта.

На следващия ден Грейс както обикновено се запъти към „Сейнт Андрю“. Времето още беше топло, по улиците имаше много хора и поради това тя се чувстваше някак си по-сигурна.

Денят й се бе сторил дълъг и бе много натоварен, защото работи с новите попълнения. В топлото време прииждаха на групи. А за нанесения им побой винаги се намираха нови извинения.

Вечеря в кухнята със сестра Юджин и с отец Тим, разказваше им за филмовите звезди, които беше видяла във фоайето на хотела в Калифорния.

— Всичко ли беше наред? — попита я той. Не бяха имали време да разговарят, макар от завръщането й да бе минал месец. Но той предположи, че не е имало проблеми, иначе тя би му казала.

— Беше страхотно. — Тя сияеше.

Тръгна си към единайсет часа, по-късно, отколкото си отиваше обикновено в неделите. Мислеше да вземе такси, но времето беше много топло и тя реши в края на краищата да отиде на метрото. Не бе изминала дори една пресечка, когато някой я сграбчи за ръката и я повлече със сила към някакъв вход. За миг успя да види, че е висок, слаб чернокож мъж и заподозря, че е наркоман или просто джебчия. Стомахът й се сви, докато крадешком го оглеждаше, той я притисна към вратата на входа.

— Въобразяваш си, че си умна кучка, така ли? Мислиш си, че знаеш всичко… — Стисна я за гърлото, но тя не отклони поглед от очите му. Изглежда не искаше парите й. Очевидно целта му бе да й причини зло.

— Не знам нищо — отвърна тя спокойно, не искаше да го плаши, а той почти я задушаваше в яростта си. — Хайде, човече… ти не искаш да направиш това.

— О, да, искам. — В следващия миг с едно-единствено движение той измъкна дълъг, тънък нож и го притисна към гърлото й с професионален жест. Без да мръдне и сантиметър, тя за миг си спомни за времето, прекарано в затвора. Ала сега нямаше кой да я спаси… нямаше я Люана… нито Сали…

— Не го прави… прибери чантата ми. Има петдесет долара, това е всичко, което имам… и часовника. — Тя протегна ръка. Беше прощален подарък от Черил, който й бе дала в Чикаго. Ниска цена, на която сега можеше да откупи живота си.

— Не искам шибания ти часовник, кучко… Искам Исела.

— Исела? — Нямаше представа за кого говори той. Вонеше на евтино уиски и пот, когато се наведе над нея с острия като бръснач нож, опрян в гърлото й.

— Жена ми… ти взе жена ми… и сега тя не иска да се върне… вика, че щяла да си ходи в Кливланд.

Ставаше дума за „Сейнт Андрю“ и за една от тамошните пациентки, на които бе помогнала.

— Не съм я взела… не съм направила нищо… може би трябва да поговориш с нея… може би ако се оправиш, тя ще се върне…

— Ти ми отне децата… — Той вече плачеше, сякаш цялото му тяло потръпваше, а тя трескаво преравяше паметта си за жена на име Исела, ала не можеше да си спомни нищо. Беше се срещнала с толкова много жени там. Чудеше се дали е виждала тази. Обикновено тя си спомняше всяка една. Но не и Исела.

— Никой не може да ти вземе децата… нито жена ти… трябва да поговориш с тях… имаш нужда от помощ… как се казваш? — Може би ако го наричаше по име, нямаше да я убие.

— Сам… к’во ти пука кой съм?

— Интересувам се. — После й мина една мисъл, която можеше да се окаже спасението й. — Аз съм монахиня… Отдала съм живота си на Господ заради хора като теб, Сам… Била съм в затворите… Била съм на много места… няма да направиш на никого добро, ако ме нараниш.

— Ти си монахиня? — направо изкрещя в лицето й той. — Мамка му… никой не ми каза… мамка му… — Той ритна силно вратата зад нея, но никой не се отзова. Никой не ги виждаше. На „Деланси“ нямаше кой да се притече на помощ. — К’во се бъркаш в работите ми? Що си й казала да си ходи вкъщи?

— За да не я нараняваш повече. Ти не искаш да я нараниш, Сам… не искаш да нараниш никого…

— Мамка му. — Той истински се разплака. — Шибана монахиня — той се изплю в лицето й, — мислиш, че можеш да правиш к’вото си искаш, за Бога. Мамка му на Бога… мамка ти… мамка ви на всички, кучко… — Пак я сграбчи за гърлото и удари силно главата й във вратата, тя имаше чувството, че е пълна с пясък, за миг всичко стана сиво и мъгляво. Тя започна да се свлича, усети, че й нанася здрав удар в стомаха, а после отново и отново, някой я налагаше по лицето и тя не можеше да го спре. Не можеше и да извика. Не можеше да изрече името му. Юмручен дъжд се посипа върху лицето, главата, стомаха, гърба й, после всичко спря. Тя го чу да тича, чу го пак да крещи по неин адрес, после той изчезна, а тя лежеше във входа и опитваше вкуса на собствената си кръв.