Даниел Стийл - Горчива орис

Чарлс я прегърна през раменете. Болеше го при мисълта какво е преживяла и това го караше да бъде добър с нея всеки ден, да се грижи за всичко и той се справяше.

— Искам да се върна на работа — каза му тя, докато пътуваха в таксито, той я погледна, беше озадачен.

— В някоя фирма? — Не можеше да си представи, че отново искаше да се занимава с това. Беше толкова щастлива вкъщи с техните деца.

Ала тя му се усмихна и поклати глава, после отново издуха носа си.

— Разбира се, че не… освен ако нямаш нужда от нова секретарка — пошегува се тя и той грейна в усмивка.

— Доколкото знам, не. И какво ти е хрумнало?

— Мислех за това малко момиченце… искам да работя отново с малтретираните жени и деца. — Смъртта отново напомни на Грейс за дълга й да помага на преминалите през същия ад като нея. Тя бе избягала и бе намерила по-добро място в живота си, ала не можеше да ги забрави. Знаеше, че винаги ще има потребността да им протяга ръка, да им предлага помощта си.

— Но не в „Сейнт Андрю“ — отвърна той твърдо.

Никога нямаше да й позволи да се върне там на работа, можеше само да го посещава, откакто бяха женени. Предишната година отец Тим бе преместен в Бостън, за да организира подобен приют и там. Получиха от него коледна картичка. Ала Грейс имаше нещо друго на ум. Нещо по-сложно и по-перспективно.

— Какво ще кажеш да основа някаква организация — бе разсъждавала върху това два дни, опитваше се да измисли как да помага и наистина да има голяма полза, — която да обхване хората не само от гетата, но и от районите, където живее средната класа и където малтретирането винаги предизвиква изненада и е скрито. Може да бъде образователна, да се обучават възпитатели, родители, свещеници и социални работници и всички, които работят с деца, как да се справят с проблема, когато се изправят пред него… да бъде обърната към обществеността, към хора като теб и мен, към нашите съседи и всички членове на обществото, които всеки ден се сблъскват с малтретирани деца, но не го знаят.

— Това звучи доста мащабно — спокойно рече той, — но е голяма идея. Съществува ли някаква програма, на която можеш да стъпиш?

— Възможно е да има. — Преди пет години нямаше, бяха организирани само отделни приюти като „Сейнт Андрю“. А различните комитети в помощ на жертвите на насилието, за които тя бе чувала, бяха лошо управлявани и неефективни. — Наистина не знам откъде да започна. Може би трябва да направя някои проучвания.

— А може би трябва да престанеш да се тревожиш толкова много — усмихна й се той в таксито, наведе се и я целуна. — Последният път, когато отдаде голямото си сърце на идеите си, беше пребита. Според мен е време да оставиш другите хора да се погрижат за това. Не искам отново да пострадаш.

— Ако не бяха ме пребили, нямаше да се ожениш за мен — доволно отбеляза тя и той се засмя.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Бях ти хвърлил вече око. Само не можех да разбера защо ме мразиш толкова много.

— Не те мразех. Страхувах се от теб. Това е различно.

И двамата се усмихнаха при спомена за дните, когато се запознаха и се влюбиха. Оттогава отношенията им не се бяха променили, бяха по-влюбени от всякога.

А когато същата вечер се върнаха от вечеря, Грейс отново заговори за идеята си. Настояваше със седмици и накрая Чарлс не издържа.

— Добре, добре… разбирам. Искаш да помогнеш. Откъде да започнем? Нека направим нещо.

Накрая той се зае да разговаря с няколко приятели и с партньори от фирмата, техните съпруги също проявиха интерес, а други имаха полезни препоръки и предложения. След два месеца Грейс разполагаше с много проучвания и материал и знаеше точно какво иска да направи. Свърза се с психолог и с директор на училище и реши, че има онова, от което се нуждае. Дори откри сестра Юджин от „Сейнт Андрю“ и тя й даде имената на някои хора, които бяха готови да работят от сърце и нямаше да очакват за това кой знае какви пари. Нуждаеше се от доброволци, психолози, учители, бизнесмени, жени и дори от жертви. Щеше да събере екип от хора, които са готови да работят в обществото и да обясняват на хората каквото знаят за всички видове малтретиране на деца.

Създаде организацията и й даде обикновено име — „Помогнете на децата!“, отначало я управляваше от дома си, а след шест месеца нае офис на Лексингтън авеню на две пресечки от дома им. По това време имаше екип от двайсет и един души, които установяваха контакти с училища, родителски групи, учителски асоциации, с хора, които упражняваха извънкласна дейност като обучение по балет или бейзбол. Изненада се колко много поръчки имаха. Първия път, когато отиде да разговаря с хората, трепереше като лист. Разказа на група непознати как самата тя е била малтретирана като дете, как никой не е обърнал внимание, как никой не е искал да види какво става, как всички са мислели, че баща й е най-прекрасният човек в света.