Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Веднага? Имаш предвид сега? В този момент?

— Разбира се. Случайно имам в колата огромна чанта, пълна с продукти. Бихме могли да си ги поделим.

— Къде се намираш?

Лиз започваше да се пита дали Бил не е пиян. Думите му й звучаха малко налудничаво.

— Всъщност — нехайно отвърна той — в момента съм спрял на алеята пред къщата ти.

Лиз скочи от леглото с телефон в ръка и надникна през прозореца. Старият му мерцедес наистина стоеше на алеята с включени фарове.

— И какво правиш там? — Лиз го наблюдаваше, докато задаваше въпроса. Той вдигна очи към прозореца и й махна, а тя се засмя. — Това е лудост.

— Реших да се отбия и да проверя дали няма да пожелаеш да обядваш с мен. Не знаех дали ще си свободна, или… ами, нали разбираш… през последния месец се държах като пълен негодник и не бях сигурен, че ще се съгласиш, и затова реших, че е добре да съм наблизо, за да те поубеждавам, ако се наложи.

Бил говореше с вълнение, а тя стоеше на прозореца и се взираше надолу към колата му.

Бил вдигна очи към нея и тя го чу да казва:

— Обичам те.

— И аз те обичам — тихо отвърна Лиз. — Защо не влезеш?

— Ще донеса и обяда.

— Важното е ти да влезеш. Ще ти отворя след минута. Недей да звъниш.

Тя затвори телефона и се затича надолу по стълбите, за да му отвори вратата. Видя го да излиза от колата, опитвайки се да измъкне нещо голямо и ъгловато от задната седалка. Когато най-после се справи с товара си и го понесе по алеята към къщата, Лиз видя, че Бил мъкне със себе хвърчилото, което бе направил като дете.

— Какво смяташ да правиш с това?

Цялата ситуация беше повече от абсурдна. Обаждането му, поканата за обяд, посещението му, това хвърчило. Но Лиз го обичаше и вече го знаеше със сигурност. Всъщност знаеше го от месеци, но просто не бе готова да си го признае.

— За Джейми е — простичко отвърна той, остави хвърчилото в антрето, изправи се пред нея и я погледна. От очите му струеше безкрайна нежност и любов. Не беше нужно дори да изрича думите на глас. — Обичам те, Лиз. А Мегън имаше право. Наистина се държах като глупак и грубиян. Трябваше да се върна на следващия ден, но бях прекалено изплашен.

— Аз също. Но аз май по-бързо от теб проумях какво точно се случи. И преживях един дяволски дълъг месец без теб.

— Трябваше ми време, за да разбера какво точно изпитвам към теб. Но сега се върнах. Ако все още ме искаш.

— Искам те — прошепна Лиз, а след това го погледна с тревога. — Ами децата? Мислиш ли, че ще можеш да ги изтърпиш?

— С някои ще е по-лесно, а с другите — не толкова. Надявам се с времето да свикна и с тях, а ако Мегън продължи да ме тормози, ще сложа гипсова превръзка на устата й. Това сигурно ще реши проблема.

Лиз се разсмя, а той я придърпа към себе си и я целуна.

В следващия миг и двамата подскочиха, когато от горния етаж се разнесе силен вик.

— Какво е това!

Беше Джейми, който сочеше хвърчилото.

— Това е твоето хвърчило. Реших, че ти имаш повече свободно време от мен, за да си играеш с него. Ще ти покажа как да го пуснеш във въздуха.

— О, страхотно! — Той се хвърли в прегръдките на Бил и едва не събори майка си. — Уха! Наистина ли е мое?

— Разбира се.

И тогава Джейми го изгледа подозрително.

— А ти какво правиш тук? Мислех, че си много ядосан на мама и на Мегън.

— Бях, но вече ми мина.

— И на мен ли си ядосан? — с интерес попита Джейми, стиснал хвърчилото за рамката. Приличаше на детенце, слязло от картина на Норман Рокуел.

— В никакъв случай. На теб изобщо не съм ти бил ядосан. А в момента не се сърдя на никого.

— Добре. Може ли вече да закусим — обърна се Джейми към майка си.

— След минутка.

В този момент от горния етаж долетяха гласове и Мегън се провикна на висок глас:

— Кой е там долу?

— Аз — отвърна Лиз. — Заедно с Бил и Джейми.

— Бил докторът! — Мегън като че ли бе изненадана.

Отгоре започнаха да долитат и други гласове. Питър, Рейчъл и Ани също говореха нещо. Цялата къща бе вече будна.

— Бил, слабоумникът и грубиянът — поправи я той.

Мегън бавно тръгна надолу по стълбите. На лицето й бе изписана глуповата усмивка.

— Съжалявам. — Погледна го право в очите докато произнасяше думата.

— Аз също. — Той се усмихна.

— Хайде да закусваме — отново, ги подкани Джейми.

— Ще приготвя гофрети — рече Лиз, спря се и погледна към Бил.

Той се усмихна и я целуна отново.

— В тази къща май никога не оставаш без работа — изкоментира той, последвал я в кухнята.

— Само понякога. Някой ден трябва да дойдеш за обяд — рече тя и измъкна един тиган.