Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Съгласен съм.

Джейми кимна, доволен от предложението, а Бил го вдигна от носилката и внимателно го пусна на пода.

— Много те моля известно време да стоиш далеч от стълбите. Направи го заради мен.

Джейми кимна отново, а очичките му преливаха от възхищение. Бил беше неговият герой.

— И не се опитвай да се качваш на елхата.

— Мама няма да ми позволи.

— Радвам се да го чуя. Поздрави Питър и сестрите си от мен. До скоро, Джейми. Весела Коледа!

— Моят татко умря на Коледа — информира го Джейми, а сърцето на Лиз отново се сви от болка. Това бе едно напомняне, от което никой нямаше нужда в момента.

— Зная — почтително изрече Бил. — Съжалявам, Джейми.

— Аз също. Миналата година коледните празници бяха ужасни.

— Сигурен съм, че е било така. За цялото семейство. Надявам се тази година да прекарате по-добре.

— Помолих Дядо Коледа да ми донесе хвърчило като твоето, но мама ми каза да не се надявам. Тя смята, че трябва да си купим хвърчило от магазина.

— Или да си го направите сами — допълни Бил. — И какво още поиска от Дядо Коледа?

— Кученце, но мама каза, че и куче няма да имам, защото Керъл е алергична. Тя боледува от астма. Помолих още за различни игри и една пушка.

— Обзалагам се, че тях ще получиш със сигурност.

Джейми кимна, благодари му за гипса и подписа върху него, а Бил извърна очи към майка му. През цялото време бе усещал погледа й върху себе си, а в очите й напираше такава тъга, че сърцето му се свиваше от болка.

— Надявам се всички вие да прекарате добре коледните празници. Зная, че няма да ви е лесно.

— Със сигурност ще е по-лесно от миналата година.

Тя се усмихна, но само с устни. Очите й си останаха тъжни. На Бил му се прииска да отмести кичура коса, паднал на очите й, но реши, че не бива да го прави.

Малко по-късно Лиз сама махна косата от лицето си.

— Благодаря ти, че беше толкова добър с Джейми. Много съм ти задължена…

— Това ми е работата. Нищо, че съм грубиян. — Последните думи бяха произнесени с усмивка, но Лиз се смути! — Вече ми мина — побърза да я увери Бил, — макар че, трябва да призная, в началото много ме заболя. Момичетата знаят как да те наранят — заключи той и се разсмя.

После ги изпрати до вратата на спешното отделение.

— Не всички момичета — тихо възрази тя. — Пази се, Бил. Весела Коледа!

Лиз му махна с ръка и двамата с Джейми си тръгнаха. Керъл вече се бе, прибрала у дома при другите деца.

Бил ги изпрати с поглед докато двамата се качиха в колата, след което влезе обратно в отделението, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

Когато се прибра у дома, Джейми разказа на всички, че е видял Бил в болницата, предаде на Питър специално изпратените поздрави, показа му гипсовата си превръзка и мястото, на което Бил се бе подписал. След това накара всички, включително Керъл и майка му, да поставят своите автографи.

Лиз го наблюдаваше и не можеше да се избави от усещането, че през целия следобед е била въвлечена в забързан водовъртеж, в който се преплитаха и собствените й объркани емоции. Беше й трудно да се изправи лице в лице с Бил, но въпреки това срещата й беше приятна. Присъствието му я изпълни с лъжливи надежди и на моменти чак й се искаше да протегне ръка и да го докосне. Разбираше обаче, че подобен жест би бил истинска лудост. Сега той бе толкова далеч от живота й колкото и Джак.

На следващия ден Лиз отиде на гробището, за да положи цветя на гроба на Джак. Остана там дълго време, замислена за всички онези щастливи години, през които бяха живели заедно. Сега тези хубави мигове й се струваха безсмислено пропилени и изгубени навеки — и то само в един ужасен миг. Случилото се й се струваше толкова нечестно.

Тя стоеше край гроба и плачеше — за живота, който бяха изгубили и който толкова й липсваше. Джак никога нямаше да види как децата му растат и възмъжават, нямаше да дочака внуци, нямаше да остарее заедно с нея. Всичко бе спряло изведнъж и сега всички те трябваше да продължат без него. А им беше толкова трудно…

Най-мъчително обаче беше на Бъдни вечер и в самия коледен ден. Макар че Лиз дълбоко в себе си знаеше, че й предстоят особено тъжни моменти, тя по никакъв начин не беше подготвена за всепоглъщащата скръб, която сграбчи сърцето й и притисна душата й под огромната си тежест. С болезнена острота й липсваха радостта от празника, смехът, обещанията, традициите. А след това, олюляла се под бремето на спомените, тя изведнъж си припомни ужаса от последната коледна, сутрин, представи си го как лежи на пода на кантората им, животът му, изтича пред очите й, а тя стои отстрани, неспособна да направи каквото и да било, за да му помогне.