Даниел Стийл - Домът на надеждата

През целия ден Лиз се движеше като в мъгла, избухваше в ридания и плачеше с часове, неспособна да се овладее. Децата се чувстваха по същия начин. Това бе един от най-мъчителните дни, които преживяваха след смъртта на Джак.

Майката на Лиз позвъни, разтревожена за дъщеря си. Притесненията й се усилиха, когато научи, че Лиз възнамерява да затвори кантората.

— Знаех си, че ще се стигне дотук — заяви тя в момента, в който чу за намеренията на дъщеря си. — Успя ли вече да загубиш всичките си клиенти?

Очевидно нищо не се бе променило през изминалата година и майка й продължаваше с мрачните си прогнози и предсказания.

— Не, мамо, в момента имам твърде много клиенти. Не бих могла да поддържам една такава голяма адвокатска практика сама. Освен това се уморих от семейното право и не желая повече да се занимавам с разводи. За в бъдеще смятам да започна работа като защитник на деца.

— И кой ще ти плаща?

Лиз се усмихна на въпроса.

— Съдът, родителите или пък агенциите, които са ме наели. Не се тревожи. Зная какво върша.

След това майка й разговаря с всяко едно от децата. Когато Лиз отново взе слушалката, тя й довери, че децата й се сторили депресирани. И в това нямаше нищо чудно. Всички те преживяваха една много тъжна и мъчителна Коледа.

Приятелката на Лиз, Виктория, им позвъни от Аспен. Тя изненада Лиз с решението си да възстанови адвокатската си практика като работи на непълен работен ден и накара Лиз да й обещае, че, независимо от всичките си ангажименти, те двете ще се виждат по-често за в бъдеще. Лиз веднага обеща. Знаеше, че Виктория се тревожи много заради нея и децата. Даваше си сметка, че настроението им в дните около Коледа едва ли е много празнично, и съжаляваше, че не може да прескочи и да ги навести.

След обаждането на Виктория телефонът замлъкна.

Към края на деня Лиз заведе децата на кино. Те, също като нея, бяха изпълнени с тъга и се нуждаеха от някакво развлечение. Решиха да гледат една комедия. Децата се посмяха, но не и Лиз. Имаше чувството, че в живота й не е останало нищо, което да събуди смях и веселие в душата й. Напоследък я съпътстваха само трагедии и загуби, а важните хора в живота й умираха или пък я изоставяха.

След като се прибраха у дома, Лиз си приготви гореща вана и остана дълго в нея, замислена за изминалата година. Мислите й, въпреки съпротивата й, постепенно се насочиха към Бил и Лиз се запита къде ли е той в момента. Вероятно работеше. Винаги й бе казвал, че мрази празниците. Според него те били измислени за хората със семейства, а той, след горчивия си опит да се приобщи към семейството й в Деня на благодарността, очевидно бе решил, че предпочита да изживее живота си сам. И Лиз не можеше да го вини за това решение. Въпреки това смяташе, че той можеше поне да опита още веднъж. Ако имаше достатъчно смелост, сигурно щеше да го направи, но той не пожела.

Лиз вече съзнаваше, че трябва да приеме факта, че той просто не желаеше да се обвържех нея. Бил очевидно харесваше живота си на свободен и необвързан мъж.

Докато лежеше във ваната, Лиз си помисли за добротата, която бе проявил към Джейми. Не можеше да му се отрече, че беше страхотен лекар и много свестен и почтен мъж.

Тази нощ Лиз си легна сама малко след полунощ. Джейми спеше в собствената си стая. Вечерта, след като му сложиха гипса той пожела да спи при нея. През нощта се обърна неволно в съня си и я удари с гипсираната ръка по рамото — ударът беше толкова силен, че синината още личеше на ръката й. След този случай двамата решиха, че ще е най-добре Джейми да спи в собственото си легло, докато не му свалят гипса.

— Добре ли си, мамо? — попита Питър, който надникна в стаята й малко след като Лиз си легна.

Тя отговори, че е добре и му благодари за загрижеността.

През целия ден всички бяха останали близо един до друг, подобно на корабокрушенци сред вълните на океана, хванали се здраво за единствената спасителна лодка. Никога нямаше да забравят тази Коледа — тя не беше толкова ужасна колкото предишната, но по свой собствен начин бе не по-малко мъчителна. Сега Лиз копнееше единствено за сън и забрава. Искаше да заспи дълбоко и да се събуди след края на празниците. Но, както ставаше напоследък, остана будна часове наред, а мислите й се лутаха между Джак, Бил и децата й.

Най-накрая, малко след четири сутринта, тя се унесе в неспокоен сън и когато чу звъна на телефона, си помисли, че вероятно сънува. Беше толкова замаяна, че й отне известно време да се ориентира и да намери телефонната слушалка.