Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Ало?

Думата бе приглушена от завивките, гласът й звучеше уморено и човекът отсреща замълча, явно колебаейки се дали да каже нещо. Лиз тъкмо се канеше да затвори, когато той най-сетне проговори.

В началото Лиз не разпозна гласа, но в следващия миг си даде сметка, че това е Бил, макар да нямаше и най-малка представа защо изобщо й се обажда. Той навярно беше на работа. Навън все още беше тъмно и Лиз, присвила очи, погледна към часовника. Шест и половина сутринта.

— Здравей! — Гласът му прозвуча неестествено радостно, а тя, след агонията на предишния ден, се чувстваше като участничка в родео, изминала целия път оттук до Кентъки на гърба на разлудувал се кон. Беше просто смазана от умора. — Реших да ти звънна и да ти пожелая весела Коледа.

— Весела Коледа! Но това не беше ли вчера? — А може би тя просто живееше в зоната на здрача, откъдето нямаше измъкване. Може би до края на живота й я очакваше една поредица от безкрайни коледи. Това вече би бил най-страшният възможен кошмар.

— Да. Но аз сигурно съм я пропуснал. Бях доста зает. Как е Джейми?

— Мисля, че е добре. Все още спи.

Лиз се протегна и се постара да се разсъни, като не спираше да се чуди защо й се обажда. На всичкото отгоре бе твърде разговорлив. И то в шест и тридесет сутринта.

— Ти се държа много мило с него в болницата. Благодаря ти.

— Той е страхотно хлапе и аз много го харесвам. Последва дълго мълчание, през което Лиз отново задряма. След това стреснато подскочи, уплашена, че може да каже нещо глупаво в просъница. Но като че ли не бе пропуснала нищо. Бил очевидно размишляваше върху нещо. След това попита:

— Как мина коледният ден?

Но и без да дочака отговора й можеше да си представи какво бяха преживели. През целия ден бе мислил за нея, тревожил се бе за нея и децата и тази сутрин, неспособен да се въздържа повече, бе решил да й позвъни. Притесненията и страховете му обаче бяха само част от причините, довели до това обаждане. Имаше и други — някои много по-ясни и убедителни от останалите.

— По-зле отколкото очаквах — искрено отвърна тя. — Беше като да ти направят сърдечна операция без упойка.

— Съжалявам, Лиз. Подозирах, че ще кажеш нещо такова. Но сега поне свърши.

— Да. До следващата година — мрачно се съгласи тя.

Вече бе напълно будна, а споменът за предишния ден все още предизвикваше непоносима болка в душата й.

— Може би следващата година няма да е чак толкова зле.

— Не я очаквам с нетърпение. Ще ми е нужна цяла година, за да се съвзема от това, което ми сервира тази. Ами ти? Как прекара празника?

— Бях на работа.

— И аз така си помислих. Сигурно си бил доста зает.

— Много. Но не спирах да си мисля за теб.

Лиз се поколеба, а след това кимна в тъмнината.

— И аз мислих за теб. Съжалявам, че нещата между нас се объркаха по този начин. Не зная… предполагам, че не бях готова, а и децата се държаха ужасно.

— А аз се уплаших — призна той. — Не мога да кажа, че се справих особено мъжествено с положението.

— Не съм сигурна, че на твое място бих постъпила по-иначе — благородно отбеляза тя, макар да знаеше, че тя щеше да се върне и да се опита да оправи нещата — нещо, което той не бе сторил.

Но Лиз не му го каза.

— Липсваше ми…

В думите му долови тъга. Ненадейната им среща в болницата бе разбудила чувствата в душата му и оттогава насам образът й го преследваше и денем и нощем.

— И ти ми липсваше. Последният месец се оказа много дълъг — тихо призна тя.

— Прекалено дълъг — съгласи се Бил. — Би трябвало да обядваме заедно някой ден.

— С удоволствие.

Лиз се запита дали той изобщо ще си спомни за тази покана. Може би в момента просто се чувстваше самотен и уморен… може някой пациент да е умрял в ръцете му или пък коледната атмосфера го потискаше. Лиз нямаше чувството, че той иска да се върне при нея. След дълги размишления бе достигнала до заключението, че той е самотник по природа и е по-щастлив, когато живее сам и необвързан.

— Искаш ли да обядваме заедно днес?

Лиз се стресна при този въпрос.

— Днес? Разбира се, аз… — А после си спомни. — Обещах да заведа децата на пързалката. Искаш ли да пием кафе след това?

— Аз по-скоро си мислех за истински обяд. — В гласа му се прокрадна разочарование.

— Да го оставим за утре?

— На работа съм — твърдо заяви той.

Лиз се усмихна, осъзнала, че уговарят евентуалната си среща в шест и четиридесет и пет минути сутринта.

— Защо не го направим веднага? — делово попита той.