Даниел Стийл: Домът на надеждата

— Ще започна практика като детски адвокат. На непълен работен ден. И ще работя у дома. Винаги съм харесвала тази част от работата ни. Никога не съм си падала по семейните разпри, съдебните еквилибристики и всички грозни сцени, свързани със семейното право. Тази част от правото винаги е привличала повече Джак, отколкото мен. Аз обичам децата и сега искам да започна да работя за тях.

Джийн се усмихна широко, заобиколи бюрото и я прегърна.

— Това е правилното решение, момиче. Ако останеш още малко тук, тази кантора ще те убие. А като детски адвокат ще бъдеш страхотна.

— Надявам се. — Лиз я погледна с тревога. — Но ти какво ще правиш? Цяла сутрин мисля за това.

— Струва ми се, че и на мен ми е време да порасна. Това изявление може и да ти изглежда налудничаво на моята възраст — Джийн беше на четиридесет и три години, — но имам желание да се запиша в юридическия факултет. — Лиз зяпна от изумление, а след това се разсмя. Това беше идеалното разрешение на проблема.

— Ами в такъв случай не се захващай със семейно право, защото ще го намразиш.

— Аз искам да практикувам криминално право. Ще ми се да започна работа като прокурор.

— Браво на теб!

Лиз изчисли, че ще са й необходими три месеца, за да приключи с всички случаи. След това възнамеряваше да си вземе няколко месеца почивка, през което време щеше да информира всички за плановете си. Беше си заслужила краткотраен отдих и смяташе да прекара това време с децата си. Те бяха проявили завидно търпение през годината, докато тя се бе опитвала да се справя с ангажиментите си подобно на жонгльор, подхвърлящ десетина топки във въздуха, и бе работила ден и нощ, за да успее. Сега Лиз чувстваше, че им дължи компенсация за пропуснатото време.

— Ако се запиша в юридическия факултет преди края на годината — с доволно изражение отбеляза Джийн, — ще мога да започна обучението си през юни, или най-късно през септември. Така и аз ще разполагам с няколко свободни месеца. Почивката ще се отрази добре и на двете.

И двете имаха чувството, че са остарели с цял век през изминалата година, макар че не изглеждаха и с един ден по-възрастни отпреди.

Лиз все още седеше зад бюрото си и си бъбреше с Джийн, когато позвъни Керъл. На Джийн й се стори, че в гласа й се прокрадва паническа нотка, но само предаде слушалката на Лиз, без да й каже нищо. Реши, че всичко е плод на въображението й. А и Керъл бе твърде заета с децата по Коледа и очевидно се чувстваше преуморена.

— Здрасти. — Сега, когато вече бе взела съдбоносното си решение, Лиз се чувстваше доволна и спокойна. — Какво има?

— Джейми.

Начинът, по който Керъл произнесе името на детето й, я накара да си спомни за изминалото лято. Икономката й не губеше време с излишни приказки.

— Какво стана?

Докато чакаше отговора на Керъл, Лиз бе залята от внезапен прилив на паника.

— Опитваше се да окачи на елхата един картонен ангел, който изработихме заедно. Извадил стълбата, докато аз правех нещо друго с Мег, и паднал. Струва ми се, че ръката му е счупена.

— По дяволите…

До Коледа оставаха пет дни. Докато слушаше внимателно обясненията на Керъл, Лиз долови плача на Джейми.

— Сериозно ли е?

— Счупена е под много лош ъгъл.

— Ще се срещнем в болницата веднага щом стигна там.

Този инцидент поне не беше толкова сериозен колкото случилото се с Питър през лятото, или пък с малкия Джъстин през изминалата нощ. Но това беше първото счупване на Джейми и Лиз знаеше, че детето сигурно е много изплашено. Тя грабна палтото и чантата си и хукна през вратата.

Джийн я попита в движение какво се е случило.

— Счупена ръка — извика през рамо Лиз и се затича надолу по стълбите.

Като че ли никога не й оставаше свободна минутка, за да поседи и да се порадва на живота. Пък и какво ли толкова радостно й готвеше животът? Коледните празници приближаваха неумолимо и заплашваха да ги смажат под товара от горчиви спомени — Джак ги бе напуснал завинаги, а сега и Бил ги бе изоставил. Весела Коледа!

Лиз влетя в спешното отделение на болницата по същия начин, по който бе нахлула в интензивното отделение на детската болница предишната вечер. Този път обаче се намираше тук не в качеството си на професионален съветник, а като разтревожена майка. А това бе доста по-различно. Когато пристигна, завари Джейми, очевидно измъчван от силна болка, да пищи всеки път, когато някоя от сестрите се опитваше да го докосне. Лиз усети, че й се гади, когато видя ъгъла, под който стърчеше ръката му. Ръката несъмнено бе счупена. Единственият въпрос, на който още нямаха отговор, бе колко лошо бе счупването.