Даниел Стийл - Домът на надеждата

Единственото успокоение за Лиз бе мисълта, че дори и да се бе съгласила да изправи този кучи син пред съда, делото все още нямаше да е насрочено, а нейните действия по никакъв начин нямаше да могат да предотвратят случилото се нещастие. Вината за катастрофата не беше нейна, но това не променяше факта, че малкото момченце на Хелън се намираше в смъртна опасност.

— Къде се намираш сега? — попита Лиз и се изправи.

Протегна ръка към дамската си чанта, която стоеше в края на леглото й.

— В интензивното отделение на детската болница.

— Има ли някой е теб?

— Не, сама съм.

Жената се разрида неудържимо. Тя бе родом от Ню Йорк и имаше намерение да се върне да живее там веднага щом постигне някакво споразумение със съпруга си.

— Ще бъда при теб след двадесет минути — рече Лиз и затвори, без да чака отговор.

Грабна палтото си на път за входната врата. Радваше се, че не бе отишла с децата на пързалката. Отказът й да ги придружи я бе накарал да се чувства виновна, но, прибирайки се от работа, се бе почувствала толкова уморена, че бе предпочела да си остане у дома.

Осемнадесет минути по-късно Лиз паркира колата си пред болницата. Влезе в интензивното отделение и завари Хелън да ридае в прегръдките на една сестра. Току-що бяха вкарали Джъстин в операционната, за да оперират и двата му крака, но сестрата твърдеше, че момчето е в съзнание, а травмата на главата причинила само леко сътресение. Момчето и майка му бяха извадили голям късмет.

Докато седеше с Хелън в болницата, Лиз отново си спомни за Бил. Зачуди се къде ли е в момента и какво прави. Съзнаваше, че няма смисъл да мисли за него — бяха изминали, повече от три седмици от последния им разговор и тя вече знаеше със сигурност, че той няма да й се обади. Бил Уебстър бе взел своето решение и се придържаше към него. Той беше такъв човек. А тя и семейството й очевидно създаваха прекалено сериозни проблеми, които му идваха в повече.

Джъстин излезе от операционната малко след полунощ. Все още беше упоен, а краката му бяха превързани чак до таза. Приличаше на малка парцалена кукла, но лекарят ги увери, че момчето ще се възстанови напълно, а след шест месеца или след година ще му направят повторна операция, за да извадят металните пластини.

Хелън изслуша думите му със сълзи на очи, макар че след пристигането на Лиз жената бе възвърнала част от самообладанието си. Двете разговаряха от часове, обсъждайки бъдещите си действия по отношение на съпруга на Хелън.

Тя най-накрая бе успяла да убеди Лиз. Щяха да го изправят пред съда и да му наложат всяко възможно ограничение и съществуваща възбрана. След това Хелън щеше да се върне в Ню Йорк. Тя беше още млада, а в Ню Йорк живееше не само семейството й, но и някакъв стар приятел, който често й се обаждал напоследък и дори подхвърлял нещо за брак.

Лиз също смяташе, че жената трябва час по-скоро да се махне далеч от града и да се установи на място, където бившият й съпруг не би могъл да я намери и нарани.

— А след това… — тя погледна Хелън и се усмихна тъжно. Майката на момчето тъкмо я бе изпратила до асансьора и й бе благодарила за това, че бе останала с нея през цялата нощ. — След това ще се оттегля от адвокатската практика — довърши Лиз и въздъхна с облекчение.

От месеци обсъждаше тази възможност и най-накрая бе решила да приключи със семейното право. Случилото се с детето на Хелън й бе помогнало да вземе окончателното решение. Беше обсъждала тази възможност на път за болницата, а сега вече бе абсолютно сигурна, че трябва да го стори.

— И с какво ще се занимаваш?

— Ще отглеждам рози — Лиз се разсмя. — Или пък ще перфорирам билетчета. Не, всъщност смятам да се заема с нещо, към което от доста време проявявам силен интерес. Ще работя като детски адвокат. Ще закрия кантората, в която практикувах заедно с покойния си съпруг, и ще работя в дома си. През последната година поддържах кантората сама, но тази работа не ми е по сърце.

Изрекла най-после плановете си на глас, Лиз се почувства по-добре. От седмици не бе изглеждала толкова спокойна и уверена.

Преди да се разделят, Хелън отново й благодари за подкрепата.

— Ще ти се обадя, за да те информирам за датата на явяването ни пред съда.

Лиз се усмихна на клиентката си, преди вратите на асансьора да се затворят. С лека крачка тръгна към колата си, изпълнена с увереност, че е взела правилното решение. Запита се дали и Бил бе изпитал същото облекчение, след като й се бе обадил, за да й каже, че между тях всичко е свършено. Може би, реши Лиз.