Даниел Стийл - Домът на надеждата

От месеци не бе виждала Лиз в подобно състояние и се безпокоеше за нея. Тя изглеждаше отчайващо нещастна, а като капак на всичко днешното съдебно заседание не беше протекло според очакванията й. Този път Лиз бе загубила, а това допълнително задълбочаваше депресията й. Истинската причина за унинието й обаче не беше загубата в съда, а поведението на Бил.

— Той ще се върне, Лиз. Нужни са му няколко дни, за да се успокои, а след това ще те потърси отново.

— Не мисля така. Струва ми се, че решението му е окончателно.

Предположенията й се потвърдиха, когато му позвъни в края на седмицата, а той изобщо не си направи труда да отговори на обаждането й. Лиз, изпълнена с презрение към себе си заради малодушието, което проявяваше, му позвъни на пейджъра. Най-накрая, след няколко часа, Бил все пак й се обади и обясни, че бил зает с някакъв спешен случай. Гласът му обаче звучеше студено и отчуждено.

— Исках само да проверя дали си добре — рече Лиз, опитвайки се думите й да прозвучат неангажиращо.

Той обаче очевидно нямаше никакво желание да разговаря с нея.

— Добре съм, Лиз. Благодаря за обаждането. Извинявай, но съм зает.

— Обади ми се някой ден…

Намрази се още повече заради тази молба, но той, верен на себе си, й отговори без всякакви увъртания.

— Не мисля, че това е добра идея точно в този момент. И двамата имаме нужда от време, за да излекуваме раните си, причинени от случилото се между нас.

— И какво точно се случи? — попита Лиз, макар да съзнаваше, че нейната настойчивост никак не му харесва.

— Ти знаеш какво се случи. Осъзнах се. Мястото ми не е в твоето семейство, Лиз, а и аз вече нямам дори желание да опитвам да стана част от него. Ти си страхотна жена и аз те обичам, но между нас няма да се получи нищо. Поне не и що се отнася до мен. Когато ти и децата най-сетне преодолеете мъката от смъртта на Джак — а това вероятно ще отнеме още доста време — ще трябва да си намериш някой друг.

През изминалата седмица обаче Лиз не бе мислила за Джак, а за Бил. За пръв път от единадесет месеца насам споменът за Джак бе започнал да избледнява, а болката, причинена й от Бил, бе много по-остра и плашеща.

— Ако двамата с теб наистина се обичаме, ще намерим начин да се справим с проблемите. Защо поне не опитаме?

— Поради една много основателна причина — директно заяви той. — Аз не желая. Не искам да се женя и да имам деца. Особено пък чужди деца, които не ме искат. Те го заявиха съвсем ясно и аз си направих съответните изводи.

— Те ще свикнат с времето…

Лиз му се молеше, макар да й се искаше да не го прави. Ситуацията беше много унизителна, но това не я притесняваше. Тя вече знаеше колко много го обича. Макар че прозрението очевидно я бе споходило прекалено късно. Той не желаеше дори да й даде възможност да се опита и да поправи стореното.

— Те може и да свикнат, Лиз, но аз няма да мога. И което е още по-важно — не желая да го правя. Намери си друг мъж.

Безсърдечни и студени думи, които обаче прозвучаха ясно и недвусмислено.

— Аз обичам теб. Това не е концерт по желание, докторе.

— Не мога да ти помогна — студено заяви той. — А сега трябва да се връщам в спешното отделение, където ме очаква едно петгодишно дете с трахеотомия. Весела Коледа, Лиз!

Думите му прозвучаха жестоко и безмилостно и на Лиз й се прииска да го намрази заради тях, но не можеше. Нямаше сили да го мрази. Имаше чувството, че в Деня на благодарността някой я бе лишил от цялата й жизненост и енергия. И това беше точно така. А човекът, отнел й радостта от живота, беше Бил.

Лиз се прибра у дома по-късно след обяд. Чувстваше се тъжна и победена. Джейми вдигна очи от курабийките, които правеха заедно с Керъл, и я попита къде е Бил. Интересен въпрос, предвид обстоятелствата. Лиз не знаеше какво да му отговори. Че Бил си е отишъл? Че всичко между тях е свършило? Приключило? Че Бил вече не ги харесва? Трудно й беше да намери най-подходящия отговор.

— Той е… зает, Джейми. Точно в този момент няма време за нас.

— Да не е умрял? — разтревожено попита Джейми. В неговите представи хората, които изчезваха така, както бе изчезнал баща му, най-вероятно са вече мъртви.

— Не, не е. Но не иска да се вижда с нас за известно време.

— Сърдит ли ми е?

— Не, миличък. Не е.

— Той ми обеща, че ще ми покаже хвърчилото си, но така и не го направи. Хвърчилото, което е направил сам като малък.

— Може би трябва да помолиш Дядо Коледа тази година да ти донесе хвърчило — предложи Лиз, чувствайки се напълно изцедена.