Даниел Стийл - Домът на надеждата

Джейми направи последната крачка като човек, който се опитва да премине през поток, гъмжащ от змии, но в този момент Питър го сграбчи и ги придърпа към себе си. Джейми се усмихна, наведе се над него, за да го прегърне и целуне. Лиз също се приближи и зърна светналото от радост личице на Джейми.

— Господи, как ми липсваше! — успя да изрече Питър.

— И ти ми липсваше. Даже си помислих, че си умрял — простичко рече Джейми. — Мама обаче ми каза, че си жив. В началото не й повярвах и тя реши да ме доведе, за да те видя.

— Е, нали виждаш, че нищо ми няма. Но постъпих много тъпо, скачайки в басейна по този начин. Съветвам те да не правиш такива глупости, защото ще загазиш също като мен, хлапенце. Е, как я карате у дома?

— Много е скучно. Момичетата не спират да разказват за случилото се с теб. Те всички се разплакаха, когато те откараха с линейката. Аз също плаках — призна си той и с облекчение погледна по-големия си брат.

Точно от това имаше нужда — да се увери, че той си е жив и здрав.

— Леглото ти наистина ли може да се вдига и сваля? — с интерес попита той и се огледа наоколо. В интензивното имаше и други пациенти, но завесите около леглата им бяха спуснати и той не можеше да ги види.

— Разбира се. — Питър му показа бутоните и му обясни как да го направи. Премигна от болка, когато Джейми рязко вдигна леглото му. После го спусна до хоризонтално положение, а най-накрая остави брат си седнал.

— Боли ли те? — Джейми бе очарован от движещото се легло.

— Малко — призна си Питър.

— Искаш ли отново да си легнеш?

— Добре, аз ще ти кажа колко да го свалиш. Щом ти кажа, спираш.

Питър винаги бе знаел как да направи Джейми щастлив.

Докато Джейми се опитваше отново да спусне леглото, Бил Уебстър влезе в сектора и започна да ги наблюдава с интерес. Погледна първо Лиз, а след това премести поглед към двамата й сина. Питър току-що бе наредил на Джейми да махне пръст от бутона, а той изглеждаше доволен от добре свършената работа. Поиска да пробва отново, но този път Питър го помоли да не го прави. Все още го болеше повече, отколкото бе готов да си признае.

— Здрасти, докторе — поздрави Питър, а Джейми го изгледа подозрително.

— Ще си лягате ли? — учтиво попита Джейми, загледан в зеления хирургически екип, с който Бил бе облечен.

— Не. Когато съм на работа, трябва да нося тези дрехи. Глупаво, нали? Но когато съм с тях, мога да си легна по всяко време. — Той се шегуваше, но Джейми продължаваше да го разглежда с големите си, сериозни кафяви очи. Макар че Джейми имаше черна коса, а Питър беше червенокос, между двамата съществуваше поразителна прилика. — Запознай ме с брат си — обърна се към Питър той, който побърза да представи доктора на Джейми.

— Не искам инжекция — обясни Джейми, който много се боеше да не възникне някакво недоразумение по въпроса.

— Нито пък аз — отвърна Бил, застанал на разстояние от момчето. Знаеше от майка му за забавеното му развитие и никак не му се искаше да го стресне с присъствието си. — Ще ти обещая да не ти бия инжекции, ако и ти ми обещаеш същото.

Джейми се разсмя.

— Обещавам — тържествено заяви той. А после, без особена причина, сякаш усетил, че моментът го изисква, той доброволно започна да разказва за себе си. — Аз спечелих три медала на параолимпийските игри. Мама ми беше треньор.

— И в кои дисциплини се състезава? — попита го Бил, а на лицето му се изписа неподправен интерес.

— Дълъг скок, сто метра гладко бягане и надбягване с чували.

Той с гордост изреждаше дисциплините, а Лиз го наблюдаваше с усмивка.

— Майка ти трябва да е много добър треньор, щом си спечелил толкова много медали.

— Така е. Когато тренирах с татко, съм стигал най-много до четвърто място. Той ми крещеше много повече от мама. Но тя пък ме накара да се упражнявам всеки ден и да работя по-упорито.

— Постоянството се възнаграждава — заключи Бил по-скоро заради Лиз, отколкото заради Джейми, а тя му се усмихна в отговор, леко смутена от хвалебствията на Джейми. — Сигурно е било много вълнуващо.

— Така си беше — отвърна Джейми с усмивка, а след това се обърна към брат си и го попита дали може отново да си поиграе с леглото му. И макар че Питър не беше особено очарован от тази перспектива, все пак позволи на Джейми да го направи.

През това време Бил и Лиз излязоха навън, за да поговорят.

— Как е той? — попита го Лиз. Питър все още й изглеждаше твърде уморен, а и главата и вратът очевидно продължаваха да го болят.