Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Имали сте късмет — тихо рече той.

Никога не бе изпитвал такива чувства към друг човек. Не бе обичал така дори и жената, за която се бе оженил, нито пък другите две, с които бе живял след нея. С течение на годините постепенно се бе отказал да търси идеалната жена. Различни жени се появяваха за малко в живота му и изчезваха без особени сътресения, а той така и не можа да се привърже към нито една от тях. Неангажиращите връзки му се струваха далеч по-прости и безопасни. Не изпитваше потребност от нищо повече.

— Имахме голям късмет — повтори Лиз, а след това се изправи и му благодари за чая. — Мисля, че трябва да се опитам да поспя малко преди Питър да се е събудил. Утре сутринта възнамерявам да прескоча за малко до кантората, а след обяд ще се върна заедно с Джейми.

— Ще бъда тук. — Бил й се усмихна и й напомни, че иска непременно да се запознае с Джейми.

Лиз се поспря на вратата, обърна се и го погледна. От очите й струеше скръб и тъга. Както вече му бе казала, кошмарът, причинен от смъртта на Джак, все още не бе свършил за нея.

— Благодаря ти, че ме изслуша. Това помага понякога.

— Винаги помага, Лиз.

Но той не го бе направил само заради тази жена. Харесваше му да разговаря с нея. Харесваше и момчето. Съжаляваше единствено, че е трябвало да понесат толкова много мъка.

Лиз се върна на кушетката в чакалнята, но дълго не можа да заспи. Мислеше си за Бил и за самотния му живот, изпълнен единствено с всеотдаен труд. Този начин на живот не й се струваше кой знае колко удовлетворителен, но напоследък и нейният не го биваше кой знае колко — беше посветен единствено на работата и децата. Най-накрая Лиз заспа и сънува Джак, а той като че ли се опитваше да й каже нещо. Сочеше й нещо и се опитваше да я предупреди, а когато се обърна, Лиз видя Питър да скача от трамплина в празния бетонен басейн.

Събуди се, обхваната от паника, примесена с познатото чувство на безнадеждна тъга. Всяко едно събуждане криеше в себе си онзи ужасен миг, когато тя си спомняше, че в живота й се бе случило нещо особено трагично. А в следващия момент осъзнаваше, че Джак вече не е между живите. След всичките тези месеци все още мразеше първите мигове на всяко събуждане. Ето защо толкова трудно заспиваше вечер — знаеше, че на следващия ден ще се събуди отново, за да се изправи лице в лице с жестоката действителност.

Лиз среса косата си, изми лицето и зъбите си, но въпреки това продължаваше да се чувства мърлява и неспретната. Питър беше буден, когато тя се върна в интензивното. Умираше от глад и се оплакваше, че не му носят нищо за ядене. В края на краищата му сервираха купичка овесени ядки, която той посрещна с недоволна гримаса.

— Отврат! — възкликна момчето, сякаш беше на пет, а не на седемнадесет години. — Това е истинска отврат!

— Бъди добро момче и си изяж всичко. Ще ти се отрази добре — сгълча го Лиз, но той стисна здраво зъби и устни. Лиз се разсмя и остави лъжицата. — И какво би предпочел вместо тази каша?

— Искам гофрети.

Питър говореше за гофретите, които тя приготвяше, макар че Лиз съвсем съзнателно бе престанала да ги прави след деня, в който умря Джак. Просто не можеше. И децата я разбираха. Всички те много обичаха гофрети, но никога не повдигнаха този въпрос пред нея. Този път обаче Питър очевидно бе забравил. — И бекон — додаде той. — Мразя овесена каша.

— Зная, че я мразиш. Може би по-късно днес ще започнат да ти дават истинска храна. Ще разговарям с доктор Уебстър.

— Мисля, че той те харесва — Усмихна се Питър на майка си.

— Аз също го харесвам. Той ти спаси живота. А това е най-добрият начин да ме впечатли.

— Исках да кажа, че той наистина те харесва. Видях го да те наблюдава вчера.

— Мисля, че имаш халюцинации, но въпреки това си много сладък… макар че не желаеш да си изядеш закуската.

— Ако те покани да излезете, ще се съгласиш ли? — с усмивка я подкачи Питър.

— Не ставай смешен! Той е лекар, а не някакъв Ромео. Това падане на глава май доста ти е размътило мозъка.

Лиз бе развеселена от думите му, но в действителност не им обърна кой знае какво внимание. Бил Уебстър беше приятен мъж и те двамата си бяха поговорили сърдечно предишната вечер, но това не означаваше нищо и за двамата.

— Ще се съгласиш ли, мамо? — продължи да упорства Питър, но Лиз се разсмя, отказвайки да приеме въпроса сериозно.

Не беше и нужно. Думите на Питър звучаха просто абсурдно.

— Не, няма. Не проявявам интерес към когото и да било. А и той не се интересува от мен. Така че престани да ни сватосваш, а се съсредоточи върху по-бързото си оздравяване.