Даниел Стийл - Домът на надеждата

Лиз помогна на сестрите да го изкъпят, а след това отиде в кантората. Джийн бе направила и невъзможното, за да реши всички неотложни въпроси, а и периодът, за техен късмет, не бе особено натоварен. Беше средата на август и повечето хора бяха във ваканция.

След обяд Лиз се върна у дома, за да види децата и да вечеря с тях. Няколко пъти разговаря с Питър по телефона, който беше в приповдигнато настроение. Няколко негови приятели наминали да го видят и му занесли и нещо за ядене. Той и Джесика се бяха разделили през юни и в момента в живота му нямаше момиче, което да се суети около него, но той не тъгуваше — вниманието на приятелите му беше достатъчно. Най-накрая Лиз намери няколко свободни минути, за да позвъни на Виктория и на майка си. Беше разговаряла и с двете непосредствено след злополуката и сега с удоволствие щеше да им съобщи добрите новини. Майка й, както обикновено, започна със страховитите си предсказания за възможни усложнения и неочаквани последици, а Виктория простичко я попита дали би могла да й помогне по някакъв начин. За момента обаче нямаше какво да се прави. Въпреки това Лиз с удоволствие си поговори с нея — гласът на Виктория й помогна да се поразтовари малко. А след тази кратка почивка тя се върна отново към папките, отрупали бюрото й.

След като вечеряха у дома, Лиз взе един душ, преоблече си и каза на Джейми да се обува. Щеше да го води на свиждане при брат му. Беше помолила момичетата да изчакат още един ден, защото знаеше, че неспирните им приказки, шумният им смях и добронамереното суетене около леглото на Питър щяха да изцедят напълно силиците му. Но посещението на Джейми беше колкото заради Питър, толкова и заради него самия. Лиз знаеше, че детето изпитва отчаяна потребност да се увери, че Питър е добре.

Джейми мълча през целия път. Извърнал глава, се взираше през прозореца и Лиз си помисли, че детето изглежда притеснено. А когато спряха на паркинга пред болницата, той се извърна към нея и я попита направо:

— Ще бъде ли страшно, мамо?

Джейми беше напълно искрен с нея. Въпросът му я трогна и тя реши, че е длъжна да му отвърне по същия начин.

— Може би малко. Болниците по начало са малко страшнички. Пълни са с хора и машини, които издават странни звуци. Но Питър не е страшен. — По лицето му имаше само няколко синини и охлузвания. — На врата му има една специална гипсова яка, а той лежи в голямо легло, което може да се вдига и сваля чрез един бутон.

— А той ще се върне ли пак у дома?

— Да, миличък, съвсем скоро. Преди да тръгнете на училище.

— Това скоро ли е? — Джейми не можеше добре да се ориентира във времето и си го знаеше.

— След няколко седмици — обясни му тя. — Може дори и по-скоро. В болницата има един много добър доктор, който иска да се запознае с теб. Казва се Бил.

— А ще ми слага ли инжекция?

Джейми изглеждаше паникьосан. За него това посещение в болницата бе не толкова приключение, колкото трудно изпитание, но той бе готов да премине през него и да направи каквото е нужно, но на всяка цена да види Питър.

— Не, няма да ти бие инжекции — ласкаво го увери майка му.

— Добре. Мразя инжекциите. Той боцкал ли е Питър? — Джейми се тревожеше за брат си.

— Много пъти, но Питър е голямо момче и няма нищо против. — Само дето не искаше да яде пудинг и овесена каша. По-рано този следобед приятелите му му бяха занесли пица и той с огромно задоволство й бе съобщил новината по телефона. — Ще влизаме ли вече?

Джейми кимна, пъхна ръчичка в нейната и двамата заедно влязоха в главното фоайе. Детето стискаше здраво ръката й, а дланта му овлажня, докато се качваха с асансьора към интензивното на травматологията. Джейми видимо потрепери, когато излязоха от асансьора и видяха един човек на носилка.

— Той мъртъв ли е? — с ужасен шепот попита той и се притисна към майка си. Очите на човека бяха затворени, а една сестра стоеше до носилката.

— Просто спи, Джейми. Всичко е наред. Нищо лошо няма да се случи.

Тя бързо го поведе надолу по коридора към интензивното. Веднага щом влязоха, видяха Питър. Той седеше в леглото си и нададе радостен вик, когато зърна Джейми. А той се усмихна до уши, когато чу гласа на по-големия си брат.

— Ей, голямо момче, ела тук и дай една целувка! — извика Питър.

Джейми се втурна към него, но в следващия момент се закова на място, забелязал всичките апарати и монитори около леглото на брат си. Боеше се да се приближи повече.

— Хайде — окуражи го Питър, — само още една крачка и си до мен.