Даниел Стийл - Неустоима сила

— Сводничеството влиза ли в длъжностната ми характеристика.

— Разбира се. То е част от нея.

— Страхотно. И къде, според теб, да я намеря?

— Да ме убият, ако знам — отвърна той с момчешка усмивка. — Със сигурност нямам представа. Не мисля, че има много идеални жени. Повечето са досадно глупави, както твърдят децата ми. Идеалните, изглежда, се крият. — Той се загледа дълго и настойчиво в нея, докато лежаха един до друг. — Или са омъжени. — Тя разбра комплимента и бе трогната, но не каза нищо.

Известно време продължиха да лежат безмълвно и накрая той стана и й помогна да се изправи, после двамата се върнаха обратно по плажа, хванати за ръце като деца. Чувстваше се по-добре, след като поговориха, а когато отново се настаниха на шезлонгите, установиха, че някои от другите им колеги също са излезли на плажа и са се излегнали близо до тях. Ала Кал отново се бе върнал в нормалното си състояние и облакът, който изглежда бе надвиснал над него, за момента се бе разсеял. Поръчаха питиета и побъбриха с другите. След няколко часа Мередит и Кал се прибраха да се преоблекат.

Тя взе душ и когато се появи отново, бе облечена в бяла копринена рокля с тюркоазен гердан, косата й бе чиста и блестеше, беше обула бели отворени обувки на висок ток. Изглеждаше невероятно. Всичко у нея бе прекрасно и когато му се усмихна на общата тераса, той усети, че отмалява. Тя го познаваше твърде добре и Кал се притесни, че ще забележи смущението му, но тя не даде знак, че е разбрала каквото и да е.

— Готова ли си за нападение? — попита я и й подаде чаша бяло вино. Двамата постояха заедно, пийваха, докато наблюдаваха величествения залез. — Тук е хубаво нали?

— Прекалено много. — Натъжи се, че вижда такава красота, без да може да я сподели със Стив. Вече бяха пропуснали много такива моменти. Изобщо не можеше да се свърже с него, откакто бе пристигнала на остров Хавай. От сутринта почти непрекъснато бе в операционната. — Знаеш ли, бих искала да не се присъединяваме към другите, нека да останем тук, на терасата, и да вечеряме спокойно.

— Няма да имаме такъв късмет, скъпа — разсмя се той. Трябваше да вечерят с петдесет души, всичките готови да прекарат страхотно, шумно и весело на Хаваите. Но и той споделяше желанието на Мередит да прекарат тиха вечер.

Както винаги, тя бе любезна с всички, представяше един на друг хората, които не се познаваха, държеше под око всичко, което се случваше, и изглежда предугаждаше проблемите, преди да са се появили. Никой не го разбра, освен Кал. Но той бе наясно какви усилия полага тя, за да гарантира успеха на вечерта за всички присъстващи.

— Ти си удивителна, Мери — каза й, когато се прибираха в стаите си в полунощ. — Подобно на вълшебник се движиш сред тълпата, виждаш всичко и с вълшебната си пръчка правиш всички щастливи. Дори мен. — Тя знаеше, че той не харесва хавайската храна, бе й го признал веднъж, докато планираха това пътуване, затова се погрижи да му сервират стек и пържени картофи със салата. Когато ги поставиха пред него, той се изуми, но веднага разбра какво се е случило. — Има ли нещо, което не успя да предвидиш?

— За щастие, не много — отговори тя, доволна, че той е забелязал усилията й. Не й влизаше в задълженията да се грижи за всичко, но на нея й харесваше да го прави и бе очевидно, че никой друг не е способен да го свърши.

— Вечерта бе прекрасна, благодарение на теб. Ти едва ли си се забавлявала, защото не престана да работиш.

— Напротив забавлявах се. Художественото оформление бе забележително, атмосферата бе непринудена и празнична.

— Искаш ли да поседим на терасата? — предложи той и тя кимна утвърдително.

Кал имаше бутилка шампанско в бара си и сипа по чаша от него. Не бе пила нищо след чашата вино на терасата, преди да отидат на вечеря. Другите се бяха отдали на коктейли и ликьори и тя знаеше, че на сутринта ще ги боли глава. Предпочете да остане трезва и свежа. Седна до него в топлата тропическа нощ. Останаха безмълвни, чувстваха се прекрасно един с друг. Нямаше нужда да говорят, просто се наслаждаваха на усещането за хармония и завършеност, напълно отпуснати.

След малко Мередит остави чашата си и без да каже нищо, той се протегна и взе ръката й, двамата се усмихнаха един на друг.

— Благодаря ти, че си такъв добър приятел, Мери.

— Кал, ти направи много за мен.

— Това е само началото.

Щяха да отведат компанията му далеч напред и той дори мислеше да създаде нов отдел с нейна помощ. Говореха за това от месеци, но не това бе в ума му сега, когато я погледна, и както бе постъпил преди шест седмици, се наведе, неспособен да се противопостави на привличането, което изпитваше, и я целуна. Когато го направи, усети по тялото му да преминава електричен ток и го обзе паника, че не постъпва почтено, но не можеше да се сдържи. За негова изненада тя откликна, обви врата му с ръце и отговори на целувката му. Двамата останаха така дълго, силно прегърнати. Кал си даваше сметка, че трябва да й се извини, но този път не можеше да се застави, защото знаеше, че изобщо не съжалява.