Даниел Стийл - Неустоима сила

Не можеха да се разделят, докато бяха в стаята на единия или другия, но бяха изключително, внимателни, когато бяха в обкръжението на хората от фирмата или на срещи. Произнасяха предварително подготвените речи, водеха малки групи и не отсъстваха от общите обеди и вечери. Дори най-наблюдателният им колега трудно би открил нещо нередно в общуването им. Но когато Мередит беше с него, тя имаше, повече от всичко, усещането за безмълвна интимност и дълбока обвързаност помежду им. То бе недоловимо, но съвсем реално и подсилваше всяко тяхно общо преживяване. Възможно ли бе някой да не се досети?

— Трябва да са слепи — каза тя на Кал една вечер, докато седяха загърнати в кърпи на терасата си, преди да се облекат за вечеря. Бяха плували на плажа и току-що бяха взели продължителна гореща вана и, разбира се, се бяха любили.

— Понякога хората не забелязват очевидното — спокойно обясни той и отпи от мартинито си.

Не пиеше през деня, но обичаше коктейл преди вечеря, а понякога Мери му правеше компания, но тази вечер отказа. Искаше да бъде свежа за вечерното събиране. Случващото се помежду им бе достатъчно опияняващо за нея и тя не искаше да го подсилва с алкохол.

— Щастлива ли си? — попита я, не можеше да откъсне поглед от нея, излегнала се на шезлонга, загледана в залеза, който багреше водите на океана в пурпур.

— Много повече, отколкото заслужавам. — Онова, което бяха открили, бе много скъпоценно и за двамата, но знаеше, че поне за момента то бе взето назаем, дори бе откраднато. Рано или късно те трябваше да изпълнят задълженията си. Но не още. За момента все още можеха да грабнат любовта и никой от тях не бе в състояние да се съпротивлява. Силата, която ги теглеше един към друг, бе мощна и непреодолима.

— Заслужаваш всичко, което искаш — с любов отбеляза Кал, наведе се и я целуна.

— Понякога това не е вярно — нежно отвърна тя. — Нещата невинаги се развиват, както искаме. Бих предпочела да се бяхме срещнали по-отдавна.

— И аз — съгласи се той с въздишка, — но може би никой от нас не е бил готов. — Не бяха готови обаче и сега. Той може и да беше свободен, но тя бе омъжена. — Правим всичко заедно толкова добре, Мередит.

— Да, знам — усмихна се тя, — също като Фред Астер и Джинджър Роджърс.

— Не. Като Калан Дау и Мередит Уитман. Ние сме специални хора, Мередит. И двамата сме. Знаем какво искаме и не се страхуваме да работим до изнемога, за да го осъществим. Същото важи и в този случай. Можем да имаме прекрасен живот заедно, ако решим да го изградим. Не искам да те принуждавам за нищо. Въпросът е какво искаш ти. И колко го искаш?

За пръв път той й предлагаше да сподели живота са с нея, въпреки че не бе ясно на каква база. Като любовница, съпруга или приятелка. И тя си даде сметка, че може би и той не знае.

— Не искам да нараня Стив заради нас, Кал — тихо настоя тя. — Той не го заслужава.

Въпреки онова, което чувстваше към Кал сега, не можеше да си представи живота си без своя съпруг. Той бе част от живота й твърде дълго, за да се откаже от него. Беше част от нея, от тялото, от душата й. Беше по-сложно, отколкото Кал си представяше. Никога не бе се чувствала нещастна със Стив. Обстоятелствата, не изборът, ги бяха разделили. Единственият избор, който тя бе направила, бе да се премести в Калифорния, а Стив го бе одобрил. Вече не бе толкова сигурна, че изборът й е правилен.

Вечеряха с другите същата вечер и останаха с тях до по-късно от обичайното, танцуваха под звездите, после се разхождаха по плажа в тъмното, държаха се за ръце и разговаряха тихо. Не се целуваха, когато бяха извън стаята, от страх някой да не ги види.

На следващата сутрин Стив й се обади. Кал току-що бе излязъл от стаята й и тя се стресна, когато телефонът иззвъня и чу съпруга си. Изпита огромно чувство на вина.

— Как върви, Мери? — попита я Стив бодро. — Забавляваш ли се?

— Страхотно беше — тя се опита да влезе в неговия тон, но се почувства като престъпник. — Бяхме много заети.

— Сигурно — все едно си на лагер с бойскаути.

— Повече или по-малко — разсмя се тя, но звукът бе кух и тя почти потръпна при мисълта за болката, която щеше да му причини.

Разговаряха кратко и накрая тя му каза, че трябва да отива на среща.

— Ще ти се обадя, когато мога — обеща тя и отговорът му й донесе облекчение.

— Не се притеснявай за това, мила. Знам, че си заета. Обади се, когато ти е удобно. — Всичко, което казваше, я караше да се чувства все по-зле, а когато се видяха с Кал след първата среща за деня, той усети напрежението й.