Даниел Стийл - Неустоима сила

— Нещо не е наред ли, Мери? — попита той тихо, докато отиваха да обядват с другите.

— Разговарях със Стив. — Имаше нещастен вид и за миг го обзе паника. Бе ужасен в очакване на следващите й думи. Не искаше романтичната им връзка да приключи.

— Каза ли му за нас? — Знаеше, че това е възможно, но мислеше, че все още бе рано. Засега те напипваха пътя пред себе си, опитваха се да разберат накъде са тръгнали. Това бе ново чувство и за двамата и той смяташе, че им е необходимо известно време, за да се приспособят, преди тя да каже на съпруга си. Надяваше се, че в крайна сметка ще го направи. Искаше за себе си бъдеще с Мери, бъдеще без Стив.

— Не, разбира се, че не — отговори тя. — Но той бе толкова мил по телефона, че аз се чувствах ужасно. Кал, той не заслужава това.

Калан кимна, не бе сигурен какво да й каже, а после прошепна:

— Не, но ние го заслужаваме. Може би това е нашият шанс.

— Не и на тази цена — възпротиви се тя. Не можеше да се скрие от факта, че някой ще бъде наранен. Трябваше да си дадат сметка, че в ситуация като тази не можеше да има трима победители. Някой щеше да е губещ.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той, обзет от паника, докато вървяха бавно зад останалите. Питаше се дали не му казва, че всичко е свършило, отчаяно се надяваше, тя не би могла да го направи.

— Казвам просто, че се чувствам ужасно заради него. Но поне той не знае нищо за това.

— Разбирам — отговори Кал с облекчение.

Ваканцията протичаше добре за всички. А през нощта двамата разкриваха нови светове в прегръдките си и затвърждаваха връзката, която се бе създавала между тях от месеци. Когато си тръгнаха от Хаваите, Мередит вече бе толкова влюбена в него, че искаше целият свят да сподели щастието им. Ала нямаше начин това да стане. Повече от всичко друго трябваше да са дискретни.

Кал я отведе до апартамента й, когато пристигнаха, и прекара часове с нея. А когато телефонът позвъни, тя не отговори. Знаеше, че е Стив и не бе в състояние да разговаря с него. Ситуацията бе приела измерения, с които тя не можеше да се справи.

Кал с мъка се раздели с нея и след като се прибра вкъщи и видя децата, й се обади и този път, с надеждата, че е той, Мередит отговори.

— Липсваш ми — нежно прозвуча гласът му и тя се просълзи. Бяха като гимназисти, изгубили ума си от любов.

— И ти ми липсваш. Искаш ли да дойдеш по-късно? — прошепна тя.

— Мислех, че никога няма да ме помолиш — въздъхна облекчено, изпълнен с щастие.

Пожела лека нощ на децата, остави ги с икономката, когато си легнаха, и към единайсет часа се върна при нея. А на следващата сутрин отидоха заедно на работа.

— Как ще се оправим? — попита Мередит, докато приготвяше закуската, а той разлистваше „Уолстрийт джърнъл“.

— Внимателно, предполагам. Мъдро, разумно. Бавно. И двамата трябва да размислим, Мередит.

Говореха много по този въпрос и двамата искаха да изберат най-доброто решение. Проблемът изискваше сериозно обмисляне. От самото начало тя му каза, че няма да напусне Стив. И той отговори, че я разбира. Но за тях двамата това означаваше едно-единствено нещо — край. Въпросът бе колко дълго да продължи връзката им, как ще се справят с раздялата, дали си струва.

За момента и двамата бяха убедени, че това е правилното решение, независимо, че затваряше вратите пред бъдещето им. Кал разбираше, че трябва да приеме това положение, въпреки че не му бе приятно. Искаше Мери в живота си завинаги.

Прекараха деня заедно на работа, както обикновено. А Стив й се обади преди обяд. Бързаше, влизаше и излизаше от хирургията и все още заместваше Харви Лукас. Лукас трябваше да се върне след месец или най-рано след три седмици. Ана Гонсалес все още помагаше всичко да е под контрол. Работата в травматологичното отделение приличаше на еквилибристика и през по-голямата част от времето си Стив се намираше високо на въжето, караше по него велосипед с едно колело и жонглираше с горящи факли.

Почти нямаше време да я разпита за Хаваите и само се поинтересува дали през уикенда ще си идва вкъщи. Тя отговори утвърдително и в момента, в който затвори, съжали, защото Кал влезе и я покани да отиде с него и децата в Кармел.

— Щях да приема с удоволствие — отвърна тя с разочарован вид, — но обещах на Стив да се прибера. — В очите на Кал проблесна пламъче, но той не каза нищо. — Може да му се обадя и да го отложа.

— Това е твоя работа — тихо рече Кал. Не искаше да я притиска допълнително. Но когато тя размисли, разбра, че не може да го остави, даваше си сметка, че не е готова да види Стив след всичко случило се на Хаваите.