Даниел Стийл - Неустоима сила

— Смяташ ли, че хората ни мислят за женени? — Това изглежда я удиви. Предположението й изглеждаше странно.

— Защо не. Ние дори изглеждаме еднакво. И двамата сме руси, а очите ни са с един и същи цвят. Обичаме едни и същи неща и дори понякога се обличаме еднакво.

— Ето, че нищо не разбираш. Женените хора никога не изглеждат еднакво. Те приличат на нас двамата със Стив — единият тъмен, другият рус, а той винаги има вид, сякаш се е обличал в пълен мрак. Обичам го, но си е такъв — небрежен. Щях да го убия, когато дойде за пръв път тук, за да се запознае с теб. Носеше сако, което е поне на хиляда години. Отдавна се опитвам да го накарам да го изхвърли, но той си го харесва. В крайна сметка се отказах и приех факта, че ще го носи винаги. И той го носи.

— На мен то ми се видя хубаво — вдигна рамене Кал.

Но тя бе права. Стив изглеждаше странно до нея. Тя винаги бе облечена изискано и всичко у нея бе подредено и съвършено. Кал предполагаше, че Стив се чувства по-удобно в болничното облекло, отколкото в костюм. Дори се питаше дали изобщо има костюм. Всъщност Стив имаше няколко, купени от Мередит, но никога не беше ги облякъл.

Слязоха на плажа и едно момче от обслужващия персонал ги настани на шезлонги, предложи им и кърпи. Мередит свали дрехата си и се излегна по бикини. Изглеждаше изкусително, но Кал не каза нищо. Беше невероятна по бански. Много по-красива, отколкото той си бе представял. Взе книгата си, но при близостта на Мередит с гладката й плът и изящни извивки, за него бе невъзможно да се съсредоточи върху четенето.

— Не ти ли харесва книгата? — Тя забеляза, че Кал гледа в празното пространство и се усмихна. На лицето му бе изписано странно изражение, бе вперил поглед в хоризонта. Сякаш внезапно бе съзрял някой или нещо, което очакваше да види там.

— Не… не… искам да кажа, да… чудесна е… просто мислех за нещо друго.

— Нещо не е ли наред?

Изведнъж тя се запита дали не го е обидила по някакъв начин, но той само поклати глава, стана и тръгна сам по плажа. Притесняваше се за него и затова го последва след няколко минути. Не искаше да му се натрапва, но изпитваше неопределено чувство, което я тревожеше.

— Добре ли си? — попита го, когато го настигна.

Нямаше намерение да го безпокои, но той изглеждаше толкова разстроен, че тя инстинктивно се поддаде на порива да му помогне. Този път той се поколеба, преди да отговори. Вървеше по плажа със сведена глава, вълните мокреха краката му. После я погледна и кимна.

— Добре съм, Мери. — Но не бе убедителен.

— Какво става?

— О, не знам… просто такъв е животът, предполагам. Понякога задаваш ли си въпроса, питаш ли се дали през последните десет години не си живяла с глава, заровена в пясъка, без да знаеш накъде си тръгнала? — Болката му сякаш я блъсна в гърдите. Беше като тъмен облак, изведнъж засенчил яркото слънце, всичко потъна в сянка. Такова настроение бе нехарактерно за него.

— Какво те кара да мислиш така? Преди минути изглеждаше добре.

— Не се тревожи, добре съм. Понякога просто разсъждавам за живота си. Съсредоточавам се върху едни неща, забравям други.

— Всички го правим — увери го внимателно тя, когато наближиха края на плажа и седнаха заедно на пясъка, а прибоят биеше леко в краката им, пред тях бе само океанът. Наоколо нямаше жив човек. — Не си изгубил представата кои са важните неща, Кал. Имаш страхотни деца, хубав живот и значим бизнес. Не си си губил времето.

— Какво те прави толкова сигурна? И откъде знаем кое е истински важното? Как да разбера дали децата ми няма да ме мразят след десет години заради нещо, което съм направил, или не съм сторил, или пък съм пропуснал да видя и разбера? Мисля си, че през повечето време съм прав, но дали наистина съм се насочил в правилната посока. Понякога си мисля, че вървя тъкмо в обратната. След петдесет години кой ще дава пукната пара за „Дау тек“ и за всичко, което смятам за важно? Може би единственото, което е от значение, са близките ти хора — той се поколеба, а после завърши мисълта си с онова, което най-много го тревожеше. — През последните осем години бях толкова ангажиран с мисълта, че Шарлот ме е изоставила, че в живота ми никога не остана място за някой друг. Оставих гневът да ме завладее. Единственото, което ме вълнуваше, бе колко ме е наранила. — За пръв път изразяваше болката си пред някой друг по този начин. — Знаеш ли, дълго време смятах, че я мразя. Сега чувствам, че съм си пропилял времето с емоции, които са ме водели наникъде. А сега какво?