Даниел Стийл - Неустоима сила

— Наистина си прекрасен човек, Стив Уитман. Надявам се само тя да те заслужава.

— Заслужава ме — увери я той.

Ала когато се прибра вкъщи вечерта, осъзна, че мисли за Ана и за трудния й живот, за пълния с хлебарки апартамент, който обитаваше с дъщеря си. Бе убеден, че тя заслужава нещо много по-добро. Понякога бе трудно да се приеме колко несправедлив е животът. Двамата с Мередит имаха толкова много, а хора като Калан Дау и бившия съпруг на Ана притежаваха дори повече, а тя разполагаше с толкова малко, почти нищо. И въпреки това сякаш не се терзаеше. Вярваше в почтеността на всичките си действия.

Стив си легна сам тази нощ, както обикновено напоследък, но установи, че все се връща към думите на Ана за Мередит, която заминаваше на почивка на Хаваите, и неволно започна да се притеснява. Не можеше да пренебрегне факта, че много скоро някой от тях ще се почувства самотен или ще изпие прекалено много питиета, или може би, още по-лошо, ще срещне някого, който да му вдъхне силни чувства. Ако човек се замислеше, перспективата беше ужасяваща. Той искаше да бъде сигурен, че с него или с Мередит това никога няма да се случи. Но не успя да заспи, остана буден дълго през нощта, връхлетян от мисли за Мередит, а после за Ана и Фелиша. Радваше се, че са приятели. За кратко време те бяха придобили голямо значение за него.

Ваканцията, която Калан бе планирал за висшето ръководство на „Дау тек“, трябваше да продължи четири дни и резервацията бе направена в „Мауна Лани“ на остров Хавай. Бяха поканени повече от трийсет души от персонала, а осемнайсет от тях бяха дошли със съпругите си. Групата бе доста голяма, а цялата организация наподобяваше транспортирането на атакуваща армия. Трябваше да бъде поръчана храната, да бъдат предвидени забавленията за всяка вечер — празничните хавайски вечери, партита, фолклорни танци и срещи.

В деня, преди да отпътуват, Мередит бе готова да изхвърли всички през прозореца. А когато се оплака на Кал, той прие проблемите й като нещо забавно.

— Хората се превръщат в деца, когато пътуват някъде — недоволстваше тя, докато преглеждаха последните подробности за срещите.

Трябваше да ги планират сутрин, за да могат колегите им по-късно да поиграят тенис или голф, да отидат на плаж, да се включат в туристическа обиколка на острова или да пазаруват сувенири. Срещите щяха да са кратки, за да не бъдат нито натоварващи, нито досадни. В интерес на истината това бе преди всичко повод всички да се запознаят, но изведнъж се появиха искания за специални стаи, специална храна, а в два случая — и за масажи.

— Просто направете всичко възможно — препоръча той на Мередит и на двете жени, които й помагаха в организацията. Мередит трябваше да следи за разходите, пък и Калан вярваше на преценката й.

— Защо просто не изпратим на всички по един чек и да им кажем да отидат през уикенда в Лае Вегас? — мърмореше Мередит.

— Ще опитаме догодина — съгласи се Кал, бе запазил чувството си за хумор.

Той очакваше с нетърпение ваканцията и съжаляваше, че не може да вземе децата си. Познаваше добре хотела, беше го посещавал преди с тях и знаеше, че го бяха харесали. Но това пътуване бе само за възрастни, въпреки че служителите му се държаха като гимназисти, които отиват на екскурзия с класа. Преди да отпътуват, имаше спорове дори за стаите. Няколко души познаваха хотела и предявиха предпочитания за етажа, височината, гледката и климатичната инсталация.

Мередит разказа на Стив всичко и го попита може ли да дойде. Ала той беше на повикване, освен това си даваше сметка, че там тя ще е заета. А при неговия график наистина бе невъзможно да пътува.

— Ще ми липсваш — каза му тя по телефона вечерта преди заминаването.

— Дори няма да усетиш, че ме няма. Изглежда ще бъдеш плътно ангажирана да ощастливиш всички. — Радваше се за нея. Стори му се, че промяната ще й се отрази добре и въпреки главоболията бе сигурен, че тя ще се забавлява. Мередит не бе толкова уверена. Засега всички й създаваха проблеми.

Но в деня на заминаването, докато се събираха на летището, облечени в хавайски ризи и бели ленени костюми, колегите й бяха в прекрасно настроение. Когато тя най-сетне се настани на мястото си в самолета до Кал в първа класа, се почувства изтощена. Само няколко души от персонала пътуваха с първа класа — членовете на ръководството на компанията. Другите бяха настанени във втора класа, където заемаха голям блок места. Бе ги осигурила срещу сериозна отстъпка.