Даниел Стийл - Неустоима сила

— Ами, ти? — попита го тя внезапно. — Мислил ли си някога да правиш нещо друго? Частна практика? Или да работиш в клиника в страна от Третия свят?

— Само в най-лошите ми кошмари — засмя се той и тя го последва. — И тук е достатъчно лошо. Не ми трябват змии и паразити, които да влошат положението ми. Това ли искаше да правиш, когато си стъпиш на краката, Ана?

— Да. Някой ден. Може би когато Фелиша порасне. Специалността ми като стажант бяха инфекциозните болести. Но след като Фелиша се роди, преминах на работа в спешно отделение и останах в Ню Йорк. По-сигурно е.

— Това е доста потискащо изказвани. Ако тук не те застрелят, значи никога няма да ти се случи. Дори по тъмно в метрото е по-безопасно, отколкото тук, заради всички онези психари, които се стрелят и в крайна сметка стигат при нас.

— Поне животът на Фелиша е нормален. Не мога да й го осигуря, ако работя в Третия свят.

В това имаше смисъл, но Стив знаеше, че за нея животът в Ню Йорк не е лесен.

Работеха заедно ден след ден и Стив все повече и повече я обикваше. Наежената й външност бе само на повърхността, а под нея се криеше изключителна, чувствителна жена. Една вечер я видя да си тръгва в джинси и тениска, със скиорско яке, бе разпуснала косите си и изглеждаше невероятно. Не можеше дори да си представи какво би представлявала в хубави дрехи и с грим. Но тя никога не се гримираше. Беше съвсем естествена, имаше страхотно тяло, светъл ум и любещо сърце.

В средата на януари вече бяха станали приятели и той все повече разчиташе на нея. Тя бе човекът, на когото можеше да се опре, и той го правеше често. Понякога се държеше рязко с него, когато смяташе, че той греши за нещо, и не се страхуваше да спори. Най-много го изненадваше, че всъщност харесва точно това нейно качество. Имаше собствено мнение и го изразяваше без заобикалки. Веднъж дори му крещя на испански, което го удиви.

Един път го нарече хихо де путана, а той й благодари и й каза, че от никого не е чувал нещо по-хубаво за себе си, което я ядоса още повече.

— Нарекох те син на проститутка, за Бога.

— Глупости, Ана, помислих, че ми казваш, че ме обичаш. — Думите му я разсмяха и разправията приключи. Освен това, както той често й припомняше, Стив й бе началник.

— Това не означава, че трябва да ме командваш — възразяваше тя, а той й отвръщаше философски:

— Така е, за жалост. Но бих се забавлявал много, ако го направя.

— Ти си безнадежден случай. — Обичаше да го дразни, просто за разтоварване, но очевидно го харесваше и уважаваше.

Зарадва се заради него, когато жена му пристигна. За Мередит и Стив обаче уикендът бе труден. Те отчаяно се опитваха да сплотят живота си през малкото време, което имаха един за друг, и изглежда с всяка изминала седмица това ставаше все по-трудно. Цялата нощ, преди Мередит да пристигне, Стив бе оперирал и когато я посрещна, бе нервен, изтощен от безсънието. А тя бе направила всичко възможно, за да осигури приятен уикенд за него. Беше му донесла от хляба, който той харесваше, пресен рак и две бутилки от най-хубавото калифорнийско вино. Но той бе прекалено уморен, за да яде или пие, а след като поспориха за незначителни неща по време на обяда, той спа цял следобед. Мередит остана у дома в очакване той да се събуди, но Стив отвори очи едва в девет часа вечерта.

Поговориха си приятелски и отношенията им се подобриха, но несъмнено атмосферата беше различна отпреди. На моменти се чувстваха като непознати, все повече осъзнаваха, че живеят в различни светове. Вече не бе лесно да вървят в крачка, сякаш постоянно не се разбираха.

Когато Мередит отлетя за Калифорния в неделя вечерта, и двамата бяха потиснати, а храната, която му донесе от Сан Франциско, стоеше непокътната в хладилника. Час след като Мередит отпътува, Ана се обади и покани Стив на вечеря в дома си. Без да се замисли, той грабна хляба, виното и рака и ги отнесе у тях.

Апартаментът й беше съвсем малък и не бе особено топло, имаше счупен прозорец, който собственикът отказваше да оправи. Хлебарки пъплеха навсякъде. Жилището се намираше съвсем близо до Сто и втора улица, но очевидно това бе най-доброто, която тя можеше да си позволи. Бе шокиран, че тя живее по този начин. Особено след като знаеше, че бащата на детето й има тръстов фонд.

— Няма проблем — махна с ръка тя, но проблемът бе налице и двамата си даваха сметка.

Но нейното достойнство, гордост и упоритост го трогнаха много. А малкото момиченце бе прекрасно, просто по-светло копие на майка си. Изглеждаше точно като нея и когато майка й й направи забележка, тропна с краче и я смъмри, че е непослушна.