Даниел Стийл - Неустоима сила

— Как беше в Ню Йорк? — Ала не беше необходимо да пита. Всичко личеше по изражението й.

— Страхотно. Ами в Мексико? — Тя явно се чувстваше непринудено с него и той изпита облекчение.

— Горещо и слънчево. Много текила и коктейли „Маргарита“.

— Никакви буболечки? — попита го тя на испански, смеейки се, и на неговото лице също се изписа широка усмивка. Беше толкова щастлив, че тя не му е сърдита и не изпитва неудобство в негово присъствие след глупостта му да я целуне в коледната нощ. Бе научил важен урок. И бе извадил късмет. Този път.

— Мисля, че алкохолът убива всички насекоми. Беше чудесно.

— Радвам се. Как са децата?

— Малко превъзбудени. Винаги е така, след като са били с Шарлот. Тя изглежда ги разстройва.

— Ще се успокоят сега, след като са се върнали у дома.

— Как е Стив? — попита той предпазливо, носеше в ръка куфарчето, което тя му бе подарила за Коледа. Харесваше го. Видя, че на ръката й е часовникът. Не знаеше, че го бе оставила в Сан Франциско, за да не разстрои Стив. Но сега отношенията й със съпруга й бяха прекрасни, бизнесът процъфтяваше и можеше да го носи с чиста съвест.

— Стив като никога не ходи на работа цялата седмица — съобщи му тя с доволен вид. — Освен това прие много разумно ситуацията с работното място тук. Ще остане в Ню Йорк още два месеца. Ще ми се наложи да направя всичко възможно да си ходя по-често през уикендите. Ще пътувам след две седмици. — Тези нейни думи му напомниха нещо.

— Организирал съм ваканция за висшия персонал на Хаваите след три седмици. Щях да ти го кажа. Мисля, че хората ще дойдат с удоволствие. — Той й даде датите и тя ги отбеляза на календара.

— Звучи ми добре — усмихна му се тя, а после му напомни, че имат среща с финансовата комисия след десет минути.

— Надзирател. Къде ми е „Маргаритата“. Къде е плажът? — Тя се разсмя и размаха показалец срещу него в отговор.

— Забрави. Ваканцията свърши. Имаме много работа, мистър Дау.

— Да, мадам — поклони й се шеговито той и изчезна към кабинета си, за да вземе документите.

Целия следобед след заседанието на финансовата комисия работиха заедно и той откри едва забележима промяна в държанието й. Беше малко по-делова, малко по-учтива, но в края на деня сякаш всичко се бе нормализирало. Когато си тръгваше, тя му помаха весело с думите, че ще се видят на сутринта. Стори му се, че малко бе притворила вратата пред него, но той си знаеше, че има основание за това. Беше мислил много за нея, докато бе в Мексико, и се бе притеснявал какво ще стане, когато се видят отново. Усещаше, че му липсват разговорите с нея и бе учуден от самия себе си, когато си даде сметка колко се радва да я види.

Покани я на вечеря с децата през уикенда, но тя отказа с извинението, че има много работа. Прекара съботата в офиса, а в неделя отиде в града да потърси къща и този път той не предложи да я придружи. А когато децата му го попитаха къде е тя и им отговори, че е заета, те изразиха съжаление, че няма да я видят. Но той разбираше, че е по-добре малко да се отдалечат един от друг. Бяха навлезли в опасни води и за щастие изплуваха от тях. Така бе по-добре, повтаряше си той, но всеки път, щом погледнеше куфарчето си през уикенда, с изненада откриваше колко му липсва тя. Бе се привързал странно към нея, много повече, отколкото към когото и да било друг от години насам.

Ана Гонсалес бе постъпила в травматологичното отделение, за да работи със Стив, но два дни след идването й той си даде сметка, че жената е изключително независима. Знаеше какво трябва да прави и имаше собствени идеи. Не се противопоставяше на инструкциите му, но все пак имаше свое мнение. А когато се върна от едноседмичния отпуск, прекаран с Мередит, установи, че Ана бе спечелила уважението на всички, с които работеше. Освен това я харесваха.

Сутринта след завръщането му тя го информира за всичко, което бе направила, предаде му и грижливо водените от нея бележки и когато той ги прочете, остана изумен.

— И си свършила всичко това? — възкликна той учуден.

Бе ходила на всички заседания, бе направила реорганизации за постигането на по-голяма ефективност. Бе променила някои графици и бе успяла също да оперира огромен брой пациенти.

— Някога прибираш ли се вкъщи при детето? — попита я шеговито.

— Не много често — сопнато отвърна тя.

Бе красива жена и изглеждаше по-млада от възрастта си, но това никак не се набиваше на очи. Усмихваше се рядко и бе упорита в работата. У нея имаше нещо, което я правеше да изглежда делова. Но същевременно бе невероятно нежна и сърдечна с пациентите. Очевидно бе душевно богата жена.