Даниел Стийл - Неустоима сила

— Не и преди да порасна. Двамата с мащехата ми починаха отдавна. Нямам друго семейство, само децата.

— А аз имам само Стив. Той също е без родители. Мисля, че затова толкова иска деца. Може би има нещо противоестествено в мен, вървя срещу природата си, като не ги искам.

— Не е задължително. Може би си права за себе си. По същата причина като съпруга ти и аз исках свои деца. Исках идеалното семейство и сега го имам… просто избрах неподходящата жена — той си взе от пуканките, които бе донесла.

— Децата ти са страхотни — кимна с глава тя, сякаш да потвърди думите си, той я погледна, стаята бе топла, дървата в огъня тихо припукваха.

— И ти си страхотна — тихо изрече. Не бе очаквал, че ще прекара Коледа с нея. Тя леко трепна, не знаеше как да реагира на комплимента, погледна го в очите, а после отмести поглед към огъня, замислена за Стив. Наистина й липсваше. — Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, Мери… съжалявам.

— Не се притеснявай — тя обърна лице към него. — Просто си мислех… за теб… и Стив… колко различни сте. И двамата сте много важни за мен, по различни причини. Харесва ми как работим заедно. Харесвам много неща у теб.

Всъщност не това искаше да му каже, думите сами се изплъзнаха, но бе истина. До голяма степен му се възхищаваше, харесваше компанията му, споделяха еднакви възгледи, както в работата, така и в стила на живот, имаха много общо. В известен смисъл — повече, отколкото със Стив. Едно от нещата във връзката й със Стив, които я забавляваха, бе, че двамата бяха напълно противоположни и сякаш се допълваха. С Кал обаче бяха в синхрон и си приличаха в много отношения, което правеше общуването им по-лесно.

— Чувствам се добре с теб.

— Никога не съм се чувствал по-добре с някой друг — призна той, като я гледаше в очите. — Така би трябвало да е в брака, а обикновено не е. Поне не и в моя.

— Двамата със Стив винаги сме били добри приятели. Но аз се чувствам и с теб по същия начин. — Изпита малко притеснение от факта, че разговаря толкова откровено за лични неща.

— Може би не е толкова лошо, след като прекарваме много време заедно. Повечето хора прекарват повече време с бизнес партньорите и секретарките си, отколкото със съпрузите си. — Двамата се усмихнаха и тя си взе още пуканки. — Ще дойдеш ли с нас на черква тази вечер, Мередит? Отиваме на среднощната меса в „Сейнт Марк“.

— С удоволствие. — Обичаше да ходи на черква, докато Стивън не бе религиозен.

Двамата седяха и разговаряха, забравили за времето и в дванайсет без петнайсет повикаха децата. Анди бе полузаспал, но все едно настояваше да отиде. Отправиха се към „Сейнт Марк“ с колата на Кал. Когато стигнаха, Анди вече спеше на задната седалка. Кал го взе на ръце, внесе го и го сложи внимателно на черковната скамейка до сестрите му, без да го буди. Момичетата бяха сериозни и пееха химните, без да гледат в молитвеника, явно ги знаеха наизуст, а те двамата с Кал използваха един и същ молитвеник. Службата бе прекрасна и с искрящи от вълнение очи тя го погледна един-два пъти, а той й се усмихна. Гласът му бе плътен и мелодичен и те запяха заедно „Тиха нощ“. Когато се върнаха в колата, помежду им се бе създало някакво особено чувство на близост. Сякаш тя бе част от неговото семейство. Това бе странно усещане и когато той я изпрати до апартамента й, не й каза и дума повече, просто я притегли към себе си и я целуна. Без колебание тя отвърна на целувката му и той я задържа в прегръдката си, а после я погледна и с изненада установи, че сълзи се стичат по бузите й.

— Съжалявам… не зная какво ми става, Кал… сякаш целият ми свят се срутва, аз съм част от един нов живот тук, но дори не съм сигурна, че тук ми е мястото.

— Не биваше да правя това, Мери… съжалявам… — За миг и на двамата им се бе сторило правилно. Но целувката можеше да ги отведе в свят, където си даваха сметка, че нямат право да бъдат. — Наистина съжалявам… няма да се случи отново… за миг изгубих реална представа.

— И аз — тихо отвърна тя. Харесваше го, но нямаше право на подобни чувства и го разбираше. — Мисля, че през празниците всички оглупяваме малко. Мислим си за онова, което нямаме, а според нас трябва да имаме. Общуването с децата ти тази вечер почти ме накара да поискам да имам деца.

— Може би ще имаш — нежно й каза той.

Но тя само поклати глава. Разбира се, че не можеше да му го каже, но бебето, което внезапно поиска, пожела да е негово, а не на Стивън. Не можеше да проумее как й хрумна тази глупава мисъл. Сякаш всичко в живота й се обръщаше с главата надолу. Единственото, което разбираше, бе, че трябва да се върне при Стивън, преди съвсем да се изгубят един друг. За първи път осъзна възможността да се разделят и това я ужаси.