Даниел Стийл - Неустоима сила

— Направо си страхотна — привлече я в обятията си Стив, а една сестра, която мина край тях, им смигна закачливо. Двамата представляваха много мила гледка.

— И ти не падаш по-долу — поднесе му устните си Мередит.

Двамата успяха да отделят цял час за себе си, преди Стив да се върне в операционната при пациент с огнестрелна рана в слабините. Явно хората се стреляха дори на Деня на благодарността.

— Ще се прибера при първа възможност — обеща той. Върна се у дома в петък сутринта. До края на уикенда прекараха непрекъснато три дни заедно.

Ходиха на кино, държаха се за ръцете, любиха се и спаха до късно. Дори караха кънки в „Рокфелер център“. Имаха нужда от тази близост и двамата се чувстваха възродени, когато тя взе самолета в неделя вечерта. Изпрати я на летището, целува я страстно и дълго пред всички, двамата приличаха на млади любовници.

— Беше страхотен уикенд, Мери. Благодаря ти — прошепна в ухото й.

— И аз — тя го целуна отново и с мъка се откъсна от него, за да тръгне. Той й обеща следващия уикенд да отиде при нея. Оставаха им само пет седмици до неговото преместване, дори четири, ако успееше да отпътува преди Коледа. Апартаментът им още не бе продаден, някои клиенти на брокера по недвижимите имоти проявяваха интерес, но още не бяха дали окончателно съгласие. Ваканцията около Деня на благодарността ги зареди със сили, за да преминат през последния период на тяхната сякаш безкрайна принудителна раздяла. Тя живееше в Калифорния без него вече шест седмици.

Прекрасните чувства, които бяха споделили през тези дни, ги владееха и през следващите няколко. Мередит все още имаше чувството, че лети във въздуха, когато в четвъртък той й се обади.

— Седнала ли си? — попита я. Нямаше представа какво ще й съобщи. Може би, че е продал апартамента им два пъти по-скъпо, отколкото бе очаквал. Вероятно новината щеше да е добра, ако се съдеше по тона му.

— Разбира се. Защо? — попита тя с усмивка.

— Току-що загубих работата си в Калифорния. — Стори й се, че върху й се стовари бомба.

— Какво? Шегуваш ли се? Това е просто глупава шега, нали?

— Никаква шега. Човекът, който щеше да напуска, шефът, остава. Променил решението си. И управата не може да го принуди да напусне. Това вероятно е единственото травматологично отделение в света, което е пренаселено. Не могат да ми осигурят място. — По гласа му разбра, че е съсипан, тя се чувстваше по същия начин. — Обадих се във всички други болници, където бях ходил, но единственото свободно място е като лекар в спешното отделение на Централната болница на Сан Франциско. — Мередит не можеше да понесе мисълта той да заеме подобно място. Работата в Ийст Бей бе идеалната за него. — Когато се обадиха от Ийст Бей, дълго се извиняваха. Но не могат да настояват човекът да си тръгне, а освен това, не искат. Харесват го.

— О, Стив, по дяволите. Какво ще правим сега?

— Не знам. Предполагам, че трябва да чакаме. Няма какво друго да направим. В крайна сметка, все ще се открие някаква възможност. А междувременно мога да остана тук. Лукас бе много доволен, когато му съобщих.

— Сигурно. Не знам какво да кажа, мили. И през ум не ми е минавало, че може да стане така. Ако се бях усъмнила, че не е съвсем сигурно, никога не бих приела работата при Кал. — Бяха изпаднали в трудна ситуация.

По-късно същия следобед, след една среща, сподели с Кал проблема си.

— Това е ужасно. Защо не ми позволиш да се обадя тук-там, да проверя дали нещо мога да направя?

На следващия ден обаче й каза същото, което и Стив. Изглежда в момента нямаше подходящо място за него. Просто трябваше да проявят търпение.

Но последните седем седмици бяха трудни за тях. А сега, след като нямаше никаква надежда, може би отношенията им щяха да се обтегнат още повече. Пътуванията между двата бряга не бяха лесното разрешение, както си бяха представили. В повечето случаи единият или другият от тях не успяваше да се освободи. Животът им беше твърде напрегнат.

Мередит остана в лошо настроение до края на седмицата, а Стив й се стори още по-зле, когато се чуха следващия път. Както винаги, оказа се, че той е на работа през уикенда. Тя не можеше да се върне в Ню Йорк преди Коледа. Бе планирала да вземе отпуск в седмицата между Коледа и Нова година, а после да се върнат заедно в Калифорния завинаги. Сега обаче всичко се проваляше. Единственото, на което можеше да се надява, е бързо да се отвори свободно място в някое травматологично отделение.

Декември се оказа изтощителен и за двамата. В работата Кал се стараеше да приключи много задачи преди края на годината и заради това се трудеха денем и нощем. Заради заледяванията и снега в Ню Йорк злополуките нарастваха — катастрофи, прегазени от автомобил, подхлъзвания и счупени крайници. В лошото време стихнаха единствено гангстерските войни. Седмицата преди Коледа върху тях се стовари още една гръмотевица. Харви Лукас бе паднал лошо на заледен участък в Кънектикът, където живееше, и счупил бедрена и тазова кост. Щеше да е извън борда за осем седмици и дори Стив да имаше работа в Калифорния, нямаше как да остави травматологичното отделение, където работеше. Стив чувстваше, че е длъжен да остане, докато Харви се оправи. Единственото облекчение бе, че наеха временно травматолог, който да му помага, докато Лукас отсъства. Казваше се Ана Гонсалес и според Стив бе умна, бе завършила Йейлския университет и появата й бе единственото нещо, което улесняваше живота му за момента.