Даниел Стийл - Неустоима сила

Двамата се спогледаха и седнаха един до друг, за да отварят подаръците си. Когато тя видя своя, дъхът й секна. Беше й купил красив златен часовник от „Булгари“, точно какъвто тя би избрала, ако би дръзнала да изхарчи толкова пари.

— Господи, Кал, не биваше… толкова е красив! — Сложи го веднага, стоеше й чудесно, а той я гледаше усмихнат, радостен, че го е харесала.

От кутията, която тя му бе поднесла, извади изящно кожено куфарче на „Ермес“. Кожата бе прекрасно обработена и мека, дизайнът — елегантен като самия него. Той се трогна от подаръка, прегърна я и я целуна.

— Глезиш ме, Мери! Харесва ми! — Той направо сияеше от задоволство, тя също бе развълнувана и обви ръце около врата му.

— Виж, кой го казва! Никога не съм имала такъв часовник, Кал.

— Е, полага ти се. — Часовникът бе семпъл, но в същото време много шик и бе скъп.

Двамата поговориха още малко и в единайсет Кал включи новините, за да видят какво става с времето на изток. Цялата седмица даваха репортажи за хора, затрупани от снега, изпаднали в бедствено положение, всички големи градове и летища се закриваха едно по едно заради продължаващата буря. Положението не се бе подобрило за времето, докато бяха вечеряли. Нов студен фронт бе нахлул и снежната покривка в Ню Йорк, Ню Джързи, Кънектикът и Масачузетс се бе увеличила.

— Знаеш ли, не ми се иска да го кажа, но се боя, че не ще можеш да заминеш утре, Мередит. По-добре провери дали ще има полет, преди да тръгнеш за летището.

— Стив ще ме убие, ако не се прибера вкъщи за Коледа — мрачно отбеляза тя. Това щеше да бъде последната капка, преливаща чашата на без това ужасната ситуация. Пък и той наистина й липсваше.

— Вината няма да е твоя, ако не успееш, Стив ще трябва да го разбере.

По-късно я откара до дома й и тя отново му благодари за подаръка. Все още носеше часовника и тя се усмихна щастливо, когато дръпна ръкава си отново да му се полюбува.

— Благодаря ти, Кал. Наистина ми харесва.

— Радвам се — отговори той, очите му искряха. — И аз си харесвам куфарчето.

— Май двамата ще бъдем най-елегантните служители в офиса — пошегува се тя.

— Какво ще правиш, ако не успееш да се прибереш вкъщи? — смени темата той, тревожеше се за нея.

— Ще плача — отвърна прямо тя, после се усмихна тъжно. — Какво мога да правя? Ако затворят летището или отменят полета ми, изобщо не знам какво да правя.

— Ако подобно нещо се случи, настоявам да прекараш Коледа с нас. Не мога да допусна да стоиш сама тук.

— Благодаря ти, Кал, оценявам загрижеността ти. Надявам се обаче утре да успея да отпътувам.

— Аз също. Но ако… Не искам да останеш сама и да ти е мъчно.

— Няма. Обещавам. Ще скърбя в твоя дом. — И двамата се разсмяха.

Независимо колко й се искаше обаче, на следващия ден в Ню Йорк продължаваше да вали и в девет часа сутринта на Западния бряг, или по обяд в Ню Йорк, затвориха летище „Кенеди“. Тя успя да се обади на Стив в болницата и той бе разочарован, но прие нещата философски.

— Все рано или късно ще си дойдеш, скъпа. Просто ще отложим празнуването на Коледа, докато си дойдеш. Какво ще правиш довечера?

— Не знам. Семейство Дау ме поканиха, в случай че не мога да замина. — Тя нямаше други приятели там. Все още не бе имала време за запознанства, защото бе твърде заета в офиса.

— Поне ще си с децата — отбеляза той, но по тона му личеше, че не му е много приятно. Все пак не можеше да иска тя да прекара Коледа сама и затова не каза нищо. Той самият щеше да остане в болницата, за да не бъде сам. По-голямата част от персонала щеше да е на работа.

Кал бе чул новината, че летището е затворено, и преди да си тръгне на обяд, поднови поканата си. Същия следобед щяха да излизат някъде с децата и той й каза да отиде към четири часа, след като са се прибрали.

Тя занесе голяма опаковка с карамелизирани пуканки и захаросани ябълки и децата радостно им се нахвърлиха. Седнаха край коледното дърво в дневната, той пусна коледни песни на компактдиск. Вечерта хапнаха рано и след това децата се разотидоха по стаите си, а Кал запали огън и двамата поведоха разговор за коледните празници, разказваха си за спомените си от детството. Той сподели, че майка му умряла, когато е бил дете, и че години след това празниците винаги го натъжавали. Това донякъде обясни на Мередит защо не е склонен да се обвързва с жените. Явно имаше усещането, че жените в живота му винаги го бяха напускали по един или друг начин.

— Баща ти ожени ли се отново? — запита го тя.