Даниел Стийл - Неустоима сила

— Весела Коледа, Мери — тихо прошепна Кал, преди да си тръгне.

— Весела Коледа и на теб, Кал — отвърна тя, но и двамата бяха разстроени от случилото се. В известно отношение то не бе трудно да се обясни, и двамата бяха самотни хора. Но си даваха сметка, че това не е причина да подлагат на риск брака й или да съсипват приятелството си.

На следващия ден тя му се обади и се извини, че не може да отиде.

— Заради случилото се снощи ли? — попита той тихо.

— Да, мисля, че и двамата имаме нужда да размислим, преди да направим нещо глупаво. Казаха ми, че летището ще бъде отворено след няколко часа. Всичко ще е наред, когато се върна от Ню Йорк, нека го забравим, Кал.

Той не можеше да се отърве от чувството си за вина, не можеше да позволи тя да го напусне заради глупавата му постъпка. Повече от всичко друго не искаше да я загуби.

— Съжалявам, че бях такъв глупак. Знам колко си влюбена в Стив. Не мога да си обясня какво ми стана внезапно.

Ала той, както и тя, бе наясно, че този изблик на неовладени емоции трябва да прекъсне незабавно. Може би ако повече не говореха на тази тема, моментът щеше да отмине и двамата да забравят случилото се и да се върнат към хубавото приятелство, създало се помежду им от месеци.

— Добре съм. Обещавам ти, че няма да има проблеми.

— Беше толкова хубаво да бъда с теб снощи и да разговаряме. От години не съм говорил с някого за родителите си.

— Няма да загубим приятелството си, Кал, обещавам. Ще се оправя, след като видя Стив. А ти отново ще се стабилизираш след ваканцията в Мексико. Казах ти, това е просто заради празниците. Ще се видим след Нова година.

— Наистина ли си добре, Мери? — той се притесняваше за нея, знаеше, че я е разстроил.

— Да, наистина е така. И двамата ще се оправим. Весела Коледа, Кал. Целуни децата от мен. — По някаква необяснима причина, след като затвори телефона, тя установи, че й липсват.

Изпита истинско облекчение, когато отвориха летището в Ню Йорк същата вечер и си уреди място за нощния полет. По целия път до Ню Йорк не мигна, мислеше за Кал, за това колко безумно можеха да се поддадат на моментна емоция. Това бе достатъчно, за да я държи будна. Знаеше, че двамата със Стив трябва да предприемат нещо. Не можеха да живеят по този начин завинаги.

Когато пристигна, взе такси до вкъщи, градът имаше приказен вид, целият бе покрит със сняг. Отново заваля, макар и слабо. Бе денят след Коледа, но поне бе стигнала до дома. А когато влезе в спалнята, завари Стив там, дълбоко заспал в тяхното легло. Свали дрехите си и тихо се пъхна под завивките до него. В съня си той я притегли към себе си и я прегърна.

Седмицата в Ню Йорк излетя като миг. Стив си бе взел отпуск за цяла седмица и те прекараха времето в идилия. Въргаляха се в снега, ходиха да се пързалят в парка. Излизаха на дълги разходки, на вечери. Любиха се повече, отколкото го бяха правили от години, сякаш и двамата отчаяно се вкопчваха един в друг. След първите няколко дни двамата сериозно обсъдиха проблемите си.

— Какво ще правим? — попита първа Мередит. — Не можем да живеем така завинаги.

— Надявам се да не се налага — тъжно отбеляза той. Сега, когато Мередит беше тук и очевидно го обичаше, той бе по-спокоен, отколкото когато отсъстваше.

— Искаш ли да напусна работа? Ще го направя, ако желаеш — искрено рече тя. Бяха разделени почти от три месеца, за него нямаше работа на Западния бряг, не се виждаше краят на раздялата им.

— Разбира се, че не искам. Желая това, което е добро за теб. Рано или късно, нещо ще се уреди — спокойно й се усмихна Стив.

— Ами, ако е късно? Ако се проточи шест месеца? Или година?

— Тогава ще живеем по този начин. А ако не се намери нещо подходящо, ще започна работа в спешното отделение, пък ще дебна всяка възможност, която се появи. Не е трагедия, просто е тежък период. И други хора го преживяват.

— Някои от тях не успяват — тя все още бе разтревожена. Случката с Кал в коледната вечер й говореше, че никой не е неуязвим и независимо колко се обичаха, да живеят на двата противоположни бряга, представляваше голяма опасност за тях. За Мередит това бе предупреждение, но нямаше намерение да го сподели с него. Не искаше да го наранява.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стив, изглеждаше объркан.

— Браковете на някои хора се разпадат, когато живеят по този начин. Това носи огромно напрежение. Напоследък ситуацията не е никак лека.

— Знам това. Но ние ще успеем. Струва си. Не искам да се откажеш от работата, която обичаш, нито от възможностите, които Кал ти дава. Обичаш да работиш с него, това е най-вълнуващата работа, която си имала, пък и печелиш много пари.