Даниел Стийл - Неустоима сила

— Ами ти? Ако приема работата, какво ще правиш?

— Ще намеря друга травматология — отвърна той простичко. Мередит не усещаше Стив да е емоционално обвързан с решението като нея, което я изненада.

— Ами ако не ти хареса тук?

Болницата, в която работеше, бе най-добрата, в много по-голям град от Сан Франциско. В редица отношения несъмнено Сан Франциско изглеждаше провинциален. Според Кал обаче качеството на живота в Калифорния бе по-добро. Но пък двамата със Стив бяха влюбени в Ню Йорк, още откакто ходеха в колежа.

— Искаш ли да дойда и да се огледам? — попита Стив съвсем трезво. — Мисля, че това е единственият начин да вземем решение, не смяташ ли? Ще хвана самолета утре след работа, ще разгледам и ще видя дали не мога да говоря в травматологиите там. Може би ще успея да взема почивка и в понеделник, а после поне ще знаем за какво говорим.

— Скъпи, обичам те — рече Мередит през сълзи. Той винаги правеше нещата по-лесни за нея, не само дребните, но и големите. — Ако дойдеш, Стив, това ще означава много за мен.

— Добре, тогава идвам. Освен това искам да хвърля едно око на онзи мъж, преди да ти разреша да поемеш работата. Трябва да се убедя, че не е толкова хубав. А и да проверя онези приказки за Гари Купър.

Той се шегуваше и тя го знаеше. Стив разбираше, че няма за какво да се тревожи. Бракът им бе солиден и щастлив и нищо не можеше да го застраши. Тя бе сигурна в това.

— Външността му няма нищо общо — искрено обясни тя. — Привлича ме голямата компания и приятния му за работа характер. Той е почтен, невероятно енергичен, има фантастични идеи за бъдещето. Мисля, че ще утрои размера и влиянието на „Дау тек“ през следващите две години, да не говорим за печалбите.

— Обмисли го сериозно, Мери. Ще бъда при теб утре вечерта. Само ми кажи къде ще се срещнем.

— Ако ми се обадиш за номера на полета, ще те взема от летището. И, Стив… — Тя се поколеба само за миг, обичаше го повече от когато и да било, защото той искаше най-доброто за нея. Поразително му липсваше всякакъв егоизъм, беше толкова свестен, че отчасти на възхищението пред личността му се дължеше любовта й. Освен това бе умен, имаше тънко чувство за хумор, работеше до изтощение, наистина кипеше в работата си и притежаваше най-хубавото тяло, което някога бе виждала, все още го намираше за невероятно привлекателен. Никой друг мъж не съчетаваше тези качества. Вярно, че професиите и интересите им бяха много различни, на нея й харесваше точно това. Различията ги стимулираха. — Благодаря ти, мили, не знаеш какво означава разбирането ти за мен — нежно изрече тя.

— Слушай, може би ще се окаже най-хубавото нещо, което ни се е случвало. Може би дори в Калифорния ще решим да имаме деца.

Тя не каза нищо. Имаше достатъчно неща, за които да размишлява, да се притеснява — работата и постъпването й в компанията на Кал. Не беше нужно да отварят дума за деца. Когато затвори телефона, имаше чувството, че непреодолими сили я теглят напред, усети някаква предопределеност. Това малко я плашеше, но в същото време бе много стимулиращо.

Прекара четвъртъка отново с Кал, следваше го на всичките му срещи, разговаряше с най-важните служители. Получи много по-добра представа за организацията и персонала му и все повече хареса всичко. Следобед се обади в офиса си в Ню Йорк, но не се бе случило нищо особено, там изобщо нямаха представа с какво се занимава в момента. Беше им казала, че трябва да замине по семейни дела.

— Искаш ли довечера да дойдеш на вечеря вкъщи? — попита Кал, когато свършиха в шест часа.

Всички си бяха тръгнали и тя забеляза, че повечето хора не работят до толкова късно, както в Ню Йорк. В нейната фирма не бе необичайно хората да работят до девет или десет часа, а понякога и значително по-късно. Ала както Кал вече й бе казал, качеството на живота в Калифорния бе много по-различно. Хората се грижеха повече за здравето си, за личния си живот, за свободното си време. След работа се прибираха вкъщи или играеха тенис, или работеха на двора. Съществуването им изглеждаше по-здравословно, по-щастливо, по-добре балансирано. В Ню Йорк хората от деловия свят, които тя познаваше, изглеждаха сякаш живееха без чист въздух, бяха бледи, уморени и стресирани, а през по-голямата част от времето изглеждаха състарени и с влошено здраве. Тук очевидно бе много различно.

— Бих искала да дойда, но трябва да взема Стив в девет — обясни тя. — Не искам да провалям вечерята ти. Те размениха усмивки, вече между тях се бяха установили непринудени, близки, искрени професионални отношения. След времето, прекарано в пътуване, а сега в проучване на компанията, все едно бяха женени.