Даниел Стийл - Неустоима сила

Но като че ли и Кал се вълнуваше много. По пътя към офиса му в Пало Алто той говореше безспир колко важна е Мередит за компанията. Всъщност на нея идеята и допадаше, не по-малко отколкото на Кал. От чисто делова гледна точка това бе възможността на живота й.

В два следобед те дори още не бяха обядвали. Говореха от три часа, накрая неговата секретарка явно ги съжали и им донесе сандвичи. От разговора установиха колко много неща ги свързват, проявяваха една и съща енергия и отдаденост, любовта, която влагаха в професията си, бе не само съзидателна, но и почти всепоглъщаща. Прекараха останалата част от следобеда в разговор за новите диагностични инструменти и бъдещите продукти.

— Мередит — очите му се впиваха настойчиво в нейните. — Не мога да осъществя това без теб.

— Напротив — спокойно отвърна тя, но плановете, които бе споделил, й харесваха.

— По-важното, истината е, че не желая. Искам да си тук, да работим заедно.

— Истината е — въздъхна тя, — че и аз го искам. Но не знам дали да го направя.

Чувстваше, че се разкъсва между важното решение за кариерата си и своя личен живот. Все още се тревожеше за Стив, независимо колко добри според Кал са местните болници. Той вече бе пуснал корени в своята клиника, която имаше международна известност. За никого не беше тайна, че много скоро ще се превърне от номер две в заместник на Харви Лукас. Говореше, че ще се пенсионира и ще се отдаде на научни изследвания, а Стив бе уверен, че шефът му няма да забави тази стъпка. Беше уморен, имаше проблеми със сърцето и травматологичното отделение му идваше в повече.

— Трябва да дам шанс на Стив да обмисли бъдещето сериозно.

— Ако трябва, ще му намеря работа тук, Мередит. Не искам да те изгубя.

— Все още не си — отговори тя, лицето й се отпусна в уморена усмивка.

Искаше работата точно толкова, колкото и той желаеше да й я даде. Харесваше компанията му и знаеше, че могат да работят чудесно заедно. Уверена бе, че може да направи много важни неща, ако имаше добри възможности. Той я бе убедил. Единственият реален проблем бе Стив. Дори не се чувстваше толкова виновна, че трябваше да напусне своята фирма. Мередит си даваше сметка, че Кал е прав — те не я ценяха. И ако още не бе ударила тавана на възможностите си за издигане в йерархията, знаеше, че е много близо до него. А както казваше Кал, в „Дау тек“ таванът бе небето.

— Какво мислиш, Мери? Ще го направиш ли? — Цял следобед той се стараеше да не я притиска, но много искаше тя да заеме овакантения пост.

Същия следобед се срещнаха и с Чарли Макинтош и тя бе изненадана, че той я насърчи да приеме работата. Като имаше предвид посоката, която поемаше компанията, той бе убеден, че тъкмо Мередит е най-подходящ за нея.

— Няма да съжаляваш, ако дойдеш тук — говореше й като стар приятел, а не като човек, който й пречеше по време на цялата гастролна презентация. — Вече познаваш компанията, Мередит. Няма да има много изненади за теб. Освен това — той й се усмихна добродушно. — Кал е страхотен човек и с него е удоволствие да се работи. — Отнасяше се с шефа си повече като със син или племенник. — Никога не съм работил за акционерна компания и не искам да започвам сега. Твърде стар съм, за да се тревожа дали акциите се покачват или спадат. Но вие двамата сте достатъчно млади, за да се наслаждавате на работата. — Той изглежда приемаше решението си с облекчение. — Надявам се да приемеш работата, Мередит — рече той, а тя не можеше да каже, че се чувства под натиск, след като толкова я искаха и ценяха. Изглежда наистина се нуждаеха от нея.

Кал я покани на вечеря, но тя отказа, искаше да има време за себе си, да обмисли всичко сериозно. Поръча си в стаята бъркани яйца и се обади на Стив в болницата, за щастие го откри.

— Е, как върви?

— Страхотно, за жалост — тя имаше измъчен глас.

Цяла вечер бе претегляла всички за и против и вече се чувстваше по-объркана от всякога. Една част от нея искаше да използва шанса, а друга й казваше, че е длъжна заради Стив да остане в Ню Йорк и да продължи досегашния си живот. Чувстваше се виновна дори само поради факта, че подлага възможността на обсъждане. Но вече бе стигнала твърде далеч.

— Всичко изглежда идеално. Мисля, че тук ще ми хареса, със сигурност — работата. Нямам представа как ще се живее в Калифорния. Работата истински ме привлича. Но кажи ти, скъпи. Какво мислиш?

— Мисля, че трябва сериозно да го огледаме — честно отговори той. — Ето защо те посъветвах да заминеш.