Даниел Стийл - Неустоима сила

— И без това щях да вечерям рано заради децата. Искаш ли да те откарам на летището?

— Няма нужда. Ще взема такси, ще се върнем в хотела и ще поговорим.

На следващия ден Кал му бе уредил среща в Централната болница на Сан Франциско и още една в болницата в Оукланд, за която бе споменал. Тя знаеше, че Стив се е обадил на приятелите си в Станфорд. Петъкът щеше да е напрегнат, тя трябваше да се срещне с важни клиенти заедно с Кал, бе настоял тя да присъства. Междувременно бяха разбрали, че акциите на компанията му продължават да поскъпват. За една седмица, откакто бяха на пазара, повишението им бе огромно. Всичко се развиваше като по ноти за него.

— Защо не дойдеш у дома с мен, ще направя барбекю и сандвичи — предложи й той. — Това бе другата страна на неговия живот, която я интригуваше, защото изобщо не съответстваше на очакванията, които хората по принцип имаха за богатите и известните. Мисълта, че ще го види да прави скара в задния двор, я забавляваше.

— Добре, ще дойда — съгласи се тя, — стига да си сигурен, че децата не ще имат нищо против. — Не бе забравила студения прием при предишното си посещение.

— Няма проблем — увери я той.

Така се и оказа, в общи линии. Анди си я спомни и този път, когато се ръкуваше, й се усмихна. Дори бе запомнил, че съпругът й е лекар. Джули се държа студено, но значително по-вежливо, дори попита как е минало пътуването им и се похвали, че баща й е донесъл красив пуловер от Париж. Мередит не й каза, че му е помогнала да го избере, но тайно изпита задоволство, че детето го е харесало. Мери Елън си остана най-резервирана. Показа раздразнението си още щом видя Мередит да слиза от колата с баща й и изчезна нагоре по стълбите в стаята си миг след това. Слезе долу чак за вечеря, но само колкото да вземе половин хамбургер, после се извини, че трябва да пише домашното си. Изненада се и не бе особено доволна, когато Мередит спомена, че в Лондон е срещнала майка й. Ако не друго, това направи Мери Елън още по-подозрителна към нея.

— Не се разбира много с майка си — обясни Кал, след като децата станаха от масата.

Двамата с Мередит останаха да пият кафе, а симпатичната млада икономка, която се грижеше за децата, побърза да раздигне приборите. Кал спомена, че работи при тях от четири години и я смята за пратеничка на Господ.

— Мисля, че между Шарлот и Мери Елън има някакво съперничество. Сега, когато тя пораства, майка й се държи много твърдо с нея. Мери Елън я смята за подла. Всъщност тя преживя най-тежко напускането на Шарлот. Тогава бе на шест години и не й бе лесно.

Мередит изведнъж изпита съжаление към момичето. Въпреки че не бе особено сърдечно или дори вежливо на моменти, то очевидно страдаше и може би в резултат на това бе толкова подозрително към жените. Шарлот не се вписваше в представата за майка мечта.

Отново разговаряха за бизнес, а децата повече не се появиха. Когато Кал отиде да плува, Мередит остана да го гледа. Той имаше издължено, силно тяло и спомена, че е бил в отбора по плуване в колежа. Изглеждаше много по-млад от своите петдесет и една години и несъмнено бе много привлекателен. Ала Мередит нямаше търпение да види Стив и когато дойде време да тръгва да го посрещне, Кал й поръча такси и поднови предложението си да я откара. Ала Мередит настояваше да отиде сама. Предстоеше им дълъг разговор и той нямаше намерение да предизвиква събитията.

Покани ги на вечеря на следващия ден и Мередит прие с думите, че Стив няма търпение да се запознае с него. Не му каза, че съпругът й в известна степен се изнервяше заради Кал. Надяваше се, че той наистина само се шегува. Струваше й се важно двамата да се запознаят. Доверяваше се напълно на преценката и мнението на Стив. Предполагаше и се надяваше, че двамата мъже ще се харесат, тя уважаваше и Кал, и Стив, макар и по различни причини.

Когато посрещна Стив на входа на летището, го видя облечен в смачкани панталони цвят каки и риза, която сякаш никога не бе виждала ютия, все още беше с чехлите, с които ходеше на работа. Бе отишъл на летището направо от болницата. Носеше старото сако от туид, протрито на лактите, и приличаше на дете, което се връща от интерната у дома с дрехите за игра, а не е докоснало приличните дрехи, които са му изпратили.

— Защо, за Бога, си навлякъл това сако? — попита го тя.

Беше го скрила преди две години най-отзад в дрешника в коридора. Независимо къде го скриваше обаче, той винаги го изнамираше. А и тя никога не бе имала смелостта просто да го изхвърли. Веднъж бе постъпила така с любимия му панталон и той не спираше да й го натяква.