Даниел Стийл - Неустоима сила

— Ще измислиш нещо. — Знаеше, че го чакат много нови проекти, бяха разговаряли надълго и нашироко за тях.

— Как е Стив? — попита той вежливо.

Двамата разговаряха като стари приятели.

— Все още не съм го виждала. На работа е. През уикенда ще е свободен и каза, че ще заключи куфарчето ми.

— Не го обвинявам. И аз бих постъпил така. Кажи му да те заведе на танци.

Тя се разсмя. Стив не беше Фред Астер. Той дори мразеше да танцува. По-скоро би си останал вкъщи да гледа телевизия с чаша вино.

— Опасявам се, че не го бива много в това. Вероятно утре ще отидем на кино. Повече му приляга. Ами ти? Как са децата?

— Страхотно. Не мисля, че съм им липсвал. — Кал и Мередит се чувстваха като ученици, прибрали се вкъщи от лагер или от училищен пансион, просто не знаеха какво да правят у дома. — Имат безкрайни планове да ме изтезават целия уикенд. Момичетата настояват да ги заведа в града, а трябва да придружа и Анди на тренировка по футбол. Много вълнуващо.

— Никакви светски събития през уикенда? — Тя продължаваше да се интересува от живота му дори може би повече отпреди.

— Искаш да кажеш нещо като игра на бинго? — пошегува се той. — Това правя всеки вторник.

— Да, и аз — засмя се тя. — Всъщност следващата седмица ще се срещна с нов клиент за първично широко предлагане, звучи много интересно. Отнася се за малка високотехнологична фирма от Бостън.

— Няма ме по-малко от един ден и ти вече ми изневеряваш. Мислех, че ще почиваш след нашата кампания и ще живееш със спомените. — Думите му прозвучаха странно облъхнати от носталгия.

— Като говорим за спомени, как е Чарли? Щастлив ли е, след като се върна?

— Не съм сигурен — малко сухо отговори Кал. — Планирал е среща с мен този следобед и имам чувството, че замисля нещо. Все още се муси, че станахме акционерна компания, но това не е тайна. Ти го знаеш.

— Чарли не крие чувствата си, нали? — подхвърли тя със смях. Той не й липсваше. Остана в опозиция до последния момент, макар да прояви вежливост, когато се сбогуваха. Дори той бе принуден да признае, че целият процес премина много по-добре, отколкото някои бе очаквал.

— Е, приятен уикенд, Мередит, и приятна почивка. Ти си я заслужи.

— И ти, Кал.

— Ще ти се обадя по някое време следващата седмица, за да видя как вървят нещата — обеща той.

Тя затвори и целия следобед работи в офиса, към шест часа вечерта се прибра вкъщи, където Стив вече я чакаше. Грабна я още щом влезе в дневната, завъртя я и я целуна.

— Боже, липсваше ми.

— Нямаше ме само една седмица, глупчо такъв.

— Стори ми се много по-дълго.

Той й се усмихна, целуна я отново, сипа и на двамата по чаша вино и след час, след като поговориха, той се зае да приготви вечеря. Жадуваше да говори с нея, да я гледа, да я чувства до себе си в леглото през нощта.

Направи спагети, салата и хлебчета с чесън, а по средата на вечерята се разнежи и половината храна остана недокосната, тъй като я понесе към спалнята.

Тази вечер повече не станаха от леглото, а когато тя се събуди на следващата сутрин, разчисти масата и постави чиниите в съдомиялната машина. Стив все още спеше, тя прегледа „Уолстрийт джърнъл“ и забеляза, че рекламното съобщение е излязло точно както го бе видяла предния ден.

Тръгна тихо за офиса, а Стив й се обади на работа, когато се събуди на обяд. Тя отново успя да се прибере вкъщи по-рано. Стив я чакаше в дневната, вече бе приготвил вечерята и щом се нахраниха отидоха на кино.

Уикендът бе във всяко отношение идиличен. Разговаряха, шегуваха се и ходиха на дълги разходки в парка. Времето беше все още топло, въздухът ухаеше, това бе идеалния сезон в Ню Йорк, създаваше се усещането за пролет, въпреки че изтичаха последните седмици на септември.

В събота вечерта отидоха да вечерят в ресторант в съседство, който и двамата харесваха. Нямаше нищо общо с „Харис бар“, където бе прекарала предишната съботна вечер с Калан, но бе точно това, което обичаше.

За пръв път от месеци двамата със Стив успяха да прекарат цялото време заедно, без да бъдат обезпокоявани. Той не беше на повикване през уикенда, а тя спази обещанието си и не докосна куфарчето си. Прекараха невероятно. А в понеделник сутринта, когато тръгна за работа, той обличаше работните си дрехи, за да поеме към болницата. Този път щеше да отсъства два дни, част от времето щеше да бъде на разположение в болницата, а през останалата — да дежури ефективно. И на двамата им предстоеше не особено натоварена седмица, поне за Мередит. При него никога не можеше да се предвиди какво точно ще се случи.