Даниел Стийл - Неустоима сила

— Това не е от значение — скромно отговори тя.

— Тогава ти си по-добър човек от мен. На твое място щях да съм бесен. Работи толкова усилено по тази емисия. Трябваше да те носят на ръце. — Наистина бе ядосан и тя се усмихна, когато наближиха нейната жилищна сграда.

— Няма проблем, Кал. Честно. Голямо момиче съм. Интересуват ме крайните резултати. Не е необходимо да се вдига шум около мен. Това е работата ми.

Той й бе благодарен и това бе достатъчно, а акциите получиха добра цена. Мередит очакваше акциите да скочат поне с двайсет на сто над цената на предлагане. Всичко се бе развило според първоначалния й план. А той изглежда имаше усещането, че й дължи повече от повърхностни благодарности.

— Приятен полет — пожела му тя с мила усмивка, когато лимузината спря пред входната й врата, а портиерът пое багажа й от шофьора.

— Ще ми липсваш — погледна я той тъжно.

— И ти на мен също. Ще се чуем утре, след като започне търговията. Ще те държа в течение. — Тя се поколеба за миг, преди да слезе от колата, а той задържа ръката й.

— Мередит, благодаря ти за всичко. — Вложи в думите си силното искрено чувство, което го вълнуваше. Бе му помогнала да осъществи най-голямата си мечта и за него този успех означаваше много. — Грижи се за себе си. И кажи на онзи щастлив твой съпруг, че и двамата имате приятел в Калифорния.

— И аз ти благодаря, Кал.

Тя го целуна по бузата и слезе от колата, а после застана на прага и помаха след лимузината, която се отправи към летището. Чувстваше се странно, докато се качваше към апартамента. Изглеждаше й необичайно да си бъде у дома, още повече, след като завари жилището празно.

Стив й бе оставил бележка, трябвало да се върне в болницата за през нощта, но обещаваше да си е вкъщи на следващия ден, когато тя се прибере от работа. „Добре дошла у дома… обичам те“ гласеше бележката и тя се усмихна, когато я прочете.

Не се разстрои, че го няма, беше свикнала с това, можеше да използва времето, за да прочете пощата си, да подреди документацията си и да изпере. Изпита щастие, когато същата вечер той й се обади. Четеше в леглото и скочи, когато чу телефонът да звъни.

— Добре дошла у дома, Мери. Съжалявам, че не съм при теб.

— Не се безпокой. И без това съм уморена. Ще си легна рано. — За нея всичко вървеше с шест часа напред, по френско време, според което бе приблизително пет часа сутринта. — Как върви работата?

— Лудница, както винаги. Две челни сблъсквания и обичайните членове на банди, които се изтребват един друг. Докараха и някакъв луд, изскочил пред влака в метрото.

— Струва ми се нормална нощ за твоята част от света — тя се усмихна. По неговите стандарти това бе обичайно натоварване.

— Да. Тази нощ не би трябвало да е много натоварено. Ще си бъда вкъщи утре. С теб всичко ли е наред?

— Абсолютно. Просто съм уморена.

Чувстваше се малко потисната, но не знаеше причината. Ала и това се случваше понякога, когато се прибираше вкъщи от гастролна презентация. У дома й беше добре, но се промъкваше известно разочарование. Нейното бебе бе изхвръкнало от гнездото и работата й бе приключила. И така, към следващия клиент. В паузите обаче чувстваше празнота.

Тази нощ спа неспокойно, подсъзнателно се притесняваше за емисията, но когато отиде на работа на другия ден, видя доказателството за успеха — рекламното съобщение за петъчния „Уолстрийт джърнъл“. Изглеждаше точно както очакваше — името на тяхната фирма бе вляво, което показваше, че тя ще управлява пакета акции, имаше няколко големи компании извън списъка, което означаваше, че вместо тях са изредени по-малки фирми — знак колко важна бе сделката. Бе пристигнала в офиса навреме, за да се увери, че акциите се търгуват добре.

Всички говореха за „Дау тек“. Цената на акциите вече се покачваше, но не толкова бързо или толкова много, та да я постави в глупавото положение, че не е предложила по-висока начална цена. Това предлагане на акции бе като по учебник и отговаряше на всички очаквания за превръщането на компанията в акционерна. Седеше на бюрото си, завладяна от чувството за удовлетворение от добре свършената работа, когато Кал й се обади.

— Е, коя е следващата ни спирка, Мередит? Готов съм за поредния град. — Шегуваше се и тя се разсмя звънко.

— И аз. Не мога да повярвам, че свърши. Като погледна назад, всичко ми се струва много лесно.

— Да, също като раждането на дете. Сега изглежда лесно, защото мина гладко, благодарение на теб. Не знам какво да правя със себе си, след като се върнах.